Ние, алкохолиците - Форум на АА в България
|
Ние, алкохолиците
| |
| July |
Дата: Четвъртък, 05-05-2016, 7:38 PM |Съобщение 1 |
С опит
Група: Администратор
Постове: 328
Статус: Извън линия
| Ние, алкохолиците
Писмо от Австралия
Умирахме от пневмония в наети евтини стаи където ни намираха
едва след три дни, само защото някой се бе оплакал от миризмата. Умирахме под
мостове и никой не знаеше самоубийство ли беше това. И самите ние не го
знаехме, макар че, като се замисля – това винаги си е било самоубийство.
Умирахме в болници с огромни, подути кореми и никой не можеше да направи нищо
за нас. Умирахме в килии, така и без да разберем виновни ли сме или не. Ходехме
при свещеници. Те ни даваха обещания. Казваха ни да се молим. Казваха ни да си
тръгнем и повече да не грешим…но да си тръгнем! Тръгвахме си. И умирахме.
Умирахме от свръхдоза. Умирахме в кревати. Умирахме в усмирителни ризи,
виждайки в делириум тременс, Бог знае какви кошмарни, мерзки и страшни неща. Но знаете ли какво беше най-лошо от
всичко? Най-лошо беше, че никой си
нямаше ни най-малка представа за това, колко се стараехме. Ходихме при лекари, а те, ръководени от
принципа „ Това е толкова безумно, че може и да подейства“ , ни даваха
лекарства от които ни ставаше лошо, когато пиехме алкохол. Понякога просто
поклащаха глави и ни изпращаха в лудница. След време ни пущаха от там, пристрастени
към успокоителните и сънотворните.
Лъжехме лекарите. А те ни казваха да се стараем да пием по-умерено. И ние се
стараехме. И ние умирахме. Със зашити със стоманена жица счупени челюсти ние
умирахме, задушени от собственото си повърнато.
Умирахме, играейки на „руска“ ролетка и хората си казваха, че сме
изгубили. Но ние знаехме това най-добре. Умирахме под копитата на коне, под
гумите на автомобили, от ножа или от ритниците на наши братя-алкохолици.
Умирахме в срам. А знаете ли кое е най-ужасното? Най-ужасното е това, че ние
самите не можехме да си повярваме колко много се бяхме старали в
действителност. Струваше ни се, че само сме си мислили, че се стараем. И
умирахме, вярвайки, че ние не разбираме как трябва да се стараем и че заради
това не сме се старали както трябва.
Когато, доведени до отчаяние, в надежда за чудо ние започнахме да търсим
помощ, отивахме при титулувани хора с букви пред имената, надявайки се, че те
са прочели правилните книги. Книги, в които са били написани правилните думи. И
никой от нас не се досещаше за ужасната истина, че правилните думи, оказали се
толкова прости, тогава още не бяха написани.
Умирахме, политайки
от високите етажи. Умирахме с дуло, напъхано в устата. Умирахме на безлюдни места
със завързани зад гърба ръце и куршум в тила, защото този път бяхме излъгали
неподходящите хора. Умирахме в конвулсии и от инсулти. Умирахме прокълнати,
опозорени и захвърлени. Ако бяхме жени, то умирахме унижени, защото жените са
много по-взискателни към себе си. Стараехме се. И умирахме. И никой не ни
оплака. А най-лошото от всичко беше това,
че на всеки умрял се падаха още сто или даже хиляда от нас, които искаха да са
на неговото място. Колко силно жадувахме
смъртта. Колко пъти заспивахме, молейки се да не се събудим повече, защото да
понасяме повече тази болка беше невъзможно. И бяхме сигурни, че това не може да
се промени.
(следва продължение)
|
| |
| |
| July |
Дата: Четвъртък, 05-05-2016, 7:38 PM |Съобщение 2 |
С опит
Група: Администратор
Постове: 328
Статус: Извън линия
| ...Веднъж, в една нюйоркска болница на един от
нас се случило това, което в книгите наричат „ духовно пробуждане“. И той си
казал: „Намерих отговора!“ Не. Той имал само част от отговора.“ Трябва да
споделям това с други като мен“, - решил той. И се постарал с всички сили.
Но в началото ние
не го чувахме. И умирахме. Умирахме от последната успокояваща цигара, която
забравяхме да загасим и нашето легло изгаряше. За нас казваха, че сме се
задушили още преди да започнат да горят телата ни и нищо не сме усетили. Да
умрем по този начин за нас беше най-доброто, което можеше да ни се случи….ужасното
е, че понякога с нас загиваше и цялото ни семейство.
Още един човек от
Ню Йорк бил уверен, че знае отговора. Той се опитал чрез молитва да ни отведе
до трезвеността. Но и това не работело, защото молитвата обърквала
алкохолиците. Той се стараел. А ние умирахме. Един след друг му давахме
надежда, а след това разбивахме сърцето му, защото ние винаги така правим. Но най-лошото беше това, че всеки ът, когато
ни се струваше, че вече сме преживели всичко най-лошо, ни се случваше нещо още
по-лошо. Тава продължи до деня, в който нещо се случи във фоайето на един хотел
намиращ се не в Рим, не в Йерусалим, не в Мека, не в Дъблин, не даже в Бостън.
Нещо се случи в Акрон, щата Охайо от всички възможни места на света! Дойде деня
в който един алкохолик си каза: „Трябва да намеря друг алкохолик, защото той ми
е нужен повече, отколкото аз на него“. Сега вече бил намерен пълният отговор. И
ето, след толкова години, каналът за предаване на посланието бил открит… Сега
вече не ходим при свещениците, не ходим при лекарите и при хората с букви пред
имената. Отиваме при тези, които са били там. Отиваме един при друг. И се
стараем. И можем повече да не умираме.
Брой 1, година 1, декември 2014
Гроздов сок
|
| |
| |
|
Боже,
дари ни смирението да приемаме нещата, които не можем да променим,
смелостта, да променяме нещата, които можем да променим
и мъдростта да разбираме разликата.
|
| Site created in uCoz |
|
