"Анонимни Алкохолици" трябва завинаги да останат непрофесионално обединение,
но нашите служби могат да наемат специални служители."
но нашите служби могат да наемат специални служители."
"Анонимни Алкохолици" никога няма да работят като професионалисти. До известна степен разбрахме смисъла на древните думи: "Даром получи, даром отдавай". Открихме, че при професионализма материалното и духовното не вървят ръка за ръка. Почти няма случай на възстановяване от алкохолизъм с помощта на най-добрите световни професионалисти, както медици, така и духовници. Ние не омаловажаваме професионализма в други области, но приемаме простия факт, че на нас той не ни помага. Всеки път, когато се опитвахме да превърнем нашата дванадесета стъпка в професионално дело, резултатът беше един и същ - нашата единствена цел бе разгромявана.
Алкохолиците просто не искат да се вслушат в думите на платени деятели по стъпка дванадесета. Още от самото начало ние бяхме сигурни, че пряката работа със страдащ алкохолик може да се основава само на желанието да се помага и да се приема помощ. Когато един анонимен алкохолик говори срещу заплащане, било на сбирки, било пред новодошъл, това може да се отрази лошо и на самия него. Парите компрометират и него, и всичко, което казва и прави. Това винаги е било толкова очевидно, че само единични членове на АА се е случвало да работят по дванадесета стъпка срещу възнаграждение.
Независимо от тази убеденост все пак е вярно, че малко теми са причинявали толкова много спорове в нашето общество, колкото професионализмът. Чистачите, които миеха подовете, готвачите, които правеха сандвичите, секретарите в офисите, писателите, които пишеха книги - всички те бяха атакувани за това, че - както казваха критикуващите - "печелят пари на гърба на АА". Пренебрегвайки факта, че тези дейности нямат нищо общо с дванадесета стъпка, критиците атакуваха като АА професионалисти тези наши хора, които често вършеха неблагодарните работи, които никой друг не можеше или не искаше да върши. Още по-голям шум се вдигна, когато членове на АА започнаха да откриват почивни домове и приюти за алкохолици, когато постъпваха на работа в корпорации като завеждащи по проблемите на алкохолизма, когато започваха работа като медицински сестри в отделения за алкохолици, когато започваха работа в областта на алкохолната просвета. Във всички тези случаи се претендираше, че знанието и опитът на АА се продават за пари и следователно всички тези хора също бяха професионалисти.
Най-накрая все пак се открои ясна разлика между професионализма и непрофесионализма. Постъпихме мъдро, когато приехме, че дванадесета стъпка не може да се продава за пари. Когато обаче заявихме, че обществото ни, не може да наема служители и че членовете на АА нямат право да пренасят нашите знания в други области, ние следвахме съветите на страха - страх, който днес почти е прогонен от светлината на опита.
Нека разгледаме случая с домакина и готвача на клуба. Ако един клуб ще работи, то той трябва да е обитаем и гостоприемен. Опитахме с доброволци, но на тях бързо им идваше до гуша да мият подове и да правят кафе седем дни седмично. Те просто не идваха. Още по-важно, един празен ключ не можеше да отговоря на телефонните обаждания, но затова пък приканваше онези пияници, които имаха резервен ключ. Така че някои трябваше постоянно да наглежда мястото. Ако наемахме алкохолик, той щеше да получава само това, което и без това щяхме да плащаме на не алкохолик за същата работа. Тази работа не беше работа по дванадесета стъпка; тя просто създаваше условия за нея. Това беше чисто и просто служба.
Самото общество на "Анонимни алкохолици" също не можеше да функционира без служители на пълен работен ден. Във Фондацията и в междугруповите канцеларии не можехме да използваме като секретари не алкохолици; трябваха ни хора, които да разбират проблемите на АА. В момента, когато ги наемахме обаче, ултраконсервативните и страхливите пропищяваха: "Професионализъм!" В даден период положението на тези предани служители бе почти непоносимо. Не ги канеха да говорят на сбирките на АА, защото "печелеха пари на гърба на АА". Понякога някои членове направо ги отбягваха. Дори доброжелателно настроените ги наричаха "необходимото зло". Комитетите се възползваха от това състояние на нещата, за да им намаляват заплатите. Смяташе се, че ако работят за АА срещу ниско заплащане, на тях отново ще започне да се гледа с добро око. Тези схващания се запазиха в продължение на години. След това видяхме, че ако една прилежна секретарка отговоря стотици пъти дневно на телефонните обаждания, изслушва двадесет стенещи съпруги, уговаря болнично лечение и осигурява наставници за десет новодошли, внимателно и с такт се справя с разгневения пияница, който се оплаква от работата, която тя върши и от това, че й плащат прекалено много, то такъв човек определено не може да се нарече АА професионалист. Тя не превръщаше в професия стъпка дванадесета; тя просто създаваше условия за осъществяването й. Тя помагаше да се даде на човека, който чукаше на вратата, заслужения покой. Доброволците-членове на комитета и доброволците сътрудници действително оказваха голяма помощ, но не можеше да се очаква от тях да носят този товар ден след ден.
Същата история се повтаря и във Фондацията. Осем тона книги и литература месечно не се опаковат и разпращат по цял свят сами. На чувалите с писма, изпълнени с всевъзможни проблеми на АА, от тези на самотния ескимос до нарастващите мъки на хиляди групи, трябваше да се отговаря от знаещи хора. Трябваше да се поддържат правилни отношения с външния свят. Трябва да се изградят насоките на АА. Затова ние назначаваме сътрудници от редовете на АА. Плащаме им добре и те заслужават парите си. Те са професионални секретари, но в никакъв случай не са професионалисти-анонинимни алкохолици.
Вероятно във всяко сърце на анонимен алкохолик се таи страхът, че някой ден нашето име може да бъде използвано от някого за големи пари. Дори и лек намек за такова нещо, винаги предизвиква ураган, а ние установихме, че ураганите помитат еднакво страшно и праведните, и виновните. Ураганите никога не правят разлика.
Най-тежките удари от тези емоционални изблици се стовариха върху тези членове на АА, които имаха достатъчна смелост, за да постъпят на работа във външни организации, занимаващи се с проблемите на алкохолизма. Един университет искаше член на АА да изнася лекции за алкохолизма. Една корпорация се нуждаеше от кадровик, запознат с проблема. Един държавен приют за алкохолици искаше управител, който да може добре да се справя с пияниците. Една градска община се нуждаеше от опитен социален работник, който да познава щетите, които алкохолът може да причини на семейството. Една държавната комисия по проблемите на алкохола искаше да назначи платен научен сътрудник. Това е само малка част от службите, които са били предлагани на отделни членове на АА. Понякога членове на АА купуваха ферми и почивни домове, в които измъчените алкохолици да получават необходимите им грижи. Повдигаше се въпросът - а и сега понякога се повдига - трябва ли съгласно традициите на АА такива дейности да се окачествяват като професионални?
Мислим, че отговорът е "не". Членовете на АА, които избират такава кариера, не превръщат стъпка дванадесета в своя професия. Пътят до това заключение бе дълъг и трънлив. В началото не виждахме къде е истинският проблем. В миналото в момента, в който някой от АА постъпваше на такава работа, той веднага се изкушаваше да ползва името на "Анонимни Алкохолици" за реклама или за набиране на средства. Приютите за алкохолици, образователните програми, държавното законодателство и различните комисии изграждаха рекламата си върху факта, че членове на АА работят за тях. Без да се замислят, тези анонимини алкохолици неразумно нарушаваха анонимността в интерес на любимата си работа. По тази причина много добри каузи и всички лица, свързани с тях, бяха подлагани на несправедлива критика от страна на АА групите. Много често тези яростни атаки започваха с вика: "Професионализъм! Този човек изкарва пари на гърба на АА!" И все пак, никой от тях не беше назначаван, за да извършва работа по дванадесета стъпка . Отклонението в тези случаи не беше професионализмът; то се състоеше в нарушаването на принципи на анонимност. Самото предназначение на АА се компрометираше и се злоупотребяваше с името на АА.
Показателно е, че сега, когато почти нито един анонимен алкохолик от нашето общество не нарушава публично принципа на анонимността, почти всички тези опасения са отзвучали. Виждаме, че нямаме нито правото, нито необходимостта да пречим на тези анонимни алкохолици, които желаят да работят индивидуално в тези по-широки области. Всъщност би било противообществено, ако им забраняваме. Не можем да обявим АА за толкова затворено общество, че да пазим в пълна тайна знанията и опита си. Ако един член на АА в качеството си на отделен гражданин може да стане по-добър изследовател, лектор, кадровик, тогава защо да не стане? Всеки печели, а ние нищо не губим. Вярно е, че някои от проектите, в които са се включвали членове на АА, са били по начало лошо замислени, но това няма никакво значение за основните ни принципи.
Всички тези вълнуващи и бурни събития помогнаха окончателно да се оформи традицията на АА по отношение на непрофесионализма. Нашата дванадесета стъпка никога няма да се заплаща, но тези, които се трудят за нас, заслужават възнаграждението си.
Алкохолиците просто не искат да се вслушат в думите на платени деятели по стъпка дванадесета. Още от самото начало ние бяхме сигурни, че пряката работа със страдащ алкохолик може да се основава само на желанието да се помага и да се приема помощ. Когато един анонимен алкохолик говори срещу заплащане, било на сбирки, било пред новодошъл, това може да се отрази лошо и на самия него. Парите компрометират и него, и всичко, което казва и прави. Това винаги е било толкова очевидно, че само единични членове на АА се е случвало да работят по дванадесета стъпка срещу възнаграждение.
Независимо от тази убеденост все пак е вярно, че малко теми са причинявали толкова много спорове в нашето общество, колкото професионализмът. Чистачите, които миеха подовете, готвачите, които правеха сандвичите, секретарите в офисите, писателите, които пишеха книги - всички те бяха атакувани за това, че - както казваха критикуващите - "печелят пари на гърба на АА". Пренебрегвайки факта, че тези дейности нямат нищо общо с дванадесета стъпка, критиците атакуваха като АА професионалисти тези наши хора, които често вършеха неблагодарните работи, които никой друг не можеше или не искаше да върши. Още по-голям шум се вдигна, когато членове на АА започнаха да откриват почивни домове и приюти за алкохолици, когато постъпваха на работа в корпорации като завеждащи по проблемите на алкохолизма, когато започваха работа като медицински сестри в отделения за алкохолици, когато започваха работа в областта на алкохолната просвета. Във всички тези случаи се претендираше, че знанието и опитът на АА се продават за пари и следователно всички тези хора също бяха професионалисти.
Най-накрая все пак се открои ясна разлика между професионализма и непрофесионализма. Постъпихме мъдро, когато приехме, че дванадесета стъпка не може да се продава за пари. Когато обаче заявихме, че обществото ни, не може да наема служители и че членовете на АА нямат право да пренасят нашите знания в други области, ние следвахме съветите на страха - страх, който днес почти е прогонен от светлината на опита.
Нека разгледаме случая с домакина и готвача на клуба. Ако един клуб ще работи, то той трябва да е обитаем и гостоприемен. Опитахме с доброволци, но на тях бързо им идваше до гуша да мият подове и да правят кафе седем дни седмично. Те просто не идваха. Още по-важно, един празен ключ не можеше да отговоря на телефонните обаждания, но затова пък приканваше онези пияници, които имаха резервен ключ. Така че някои трябваше постоянно да наглежда мястото. Ако наемахме алкохолик, той щеше да получава само това, което и без това щяхме да плащаме на не алкохолик за същата работа. Тази работа не беше работа по дванадесета стъпка; тя просто създаваше условия за нея. Това беше чисто и просто служба.
Самото общество на "Анонимни алкохолици" също не можеше да функционира без служители на пълен работен ден. Във Фондацията и в междугруповите канцеларии не можехме да използваме като секретари не алкохолици; трябваха ни хора, които да разбират проблемите на АА. В момента, когато ги наемахме обаче, ултраконсервативните и страхливите пропищяваха: "Професионализъм!" В даден период положението на тези предани служители бе почти непоносимо. Не ги канеха да говорят на сбирките на АА, защото "печелеха пари на гърба на АА". Понякога някои членове направо ги отбягваха. Дори доброжелателно настроените ги наричаха "необходимото зло". Комитетите се възползваха от това състояние на нещата, за да им намаляват заплатите. Смяташе се, че ако работят за АА срещу ниско заплащане, на тях отново ще започне да се гледа с добро око. Тези схващания се запазиха в продължение на години. След това видяхме, че ако една прилежна секретарка отговоря стотици пъти дневно на телефонните обаждания, изслушва двадесет стенещи съпруги, уговаря болнично лечение и осигурява наставници за десет новодошли, внимателно и с такт се справя с разгневения пияница, който се оплаква от работата, която тя върши и от това, че й плащат прекалено много, то такъв човек определено не може да се нарече АА професионалист. Тя не превръщаше в професия стъпка дванадесета; тя просто създаваше условия за осъществяването й. Тя помагаше да се даде на човека, който чукаше на вратата, заслужения покой. Доброволците-членове на комитета и доброволците сътрудници действително оказваха голяма помощ, но не можеше да се очаква от тях да носят този товар ден след ден.
Същата история се повтаря и във Фондацията. Осем тона книги и литература месечно не се опаковат и разпращат по цял свят сами. На чувалите с писма, изпълнени с всевъзможни проблеми на АА, от тези на самотния ескимос до нарастващите мъки на хиляди групи, трябваше да се отговаря от знаещи хора. Трябваше да се поддържат правилни отношения с външния свят. Трябва да се изградят насоките на АА. Затова ние назначаваме сътрудници от редовете на АА. Плащаме им добре и те заслужават парите си. Те са професионални секретари, но в никакъв случай не са професионалисти-анонинимни алкохолици.
Вероятно във всяко сърце на анонимен алкохолик се таи страхът, че някой ден нашето име може да бъде използвано от някого за големи пари. Дори и лек намек за такова нещо, винаги предизвиква ураган, а ние установихме, че ураганите помитат еднакво страшно и праведните, и виновните. Ураганите никога не правят разлика.
Най-тежките удари от тези емоционални изблици се стовариха върху тези членове на АА, които имаха достатъчна смелост, за да постъпят на работа във външни организации, занимаващи се с проблемите на алкохолизма. Един университет искаше член на АА да изнася лекции за алкохолизма. Една корпорация се нуждаеше от кадровик, запознат с проблема. Един държавен приют за алкохолици искаше управител, който да може добре да се справя с пияниците. Една градска община се нуждаеше от опитен социален работник, който да познава щетите, които алкохолът може да причини на семейството. Една държавната комисия по проблемите на алкохола искаше да назначи платен научен сътрудник. Това е само малка част от службите, които са били предлагани на отделни членове на АА. Понякога членове на АА купуваха ферми и почивни домове, в които измъчените алкохолици да получават необходимите им грижи. Повдигаше се въпросът - а и сега понякога се повдига - трябва ли съгласно традициите на АА такива дейности да се окачествяват като професионални?
Мислим, че отговорът е "не". Членовете на АА, които избират такава кариера, не превръщат стъпка дванадесета в своя професия. Пътят до това заключение бе дълъг и трънлив. В началото не виждахме къде е истинският проблем. В миналото в момента, в който някой от АА постъпваше на такава работа, той веднага се изкушаваше да ползва името на "Анонимни Алкохолици" за реклама или за набиране на средства. Приютите за алкохолици, образователните програми, държавното законодателство и различните комисии изграждаха рекламата си върху факта, че членове на АА работят за тях. Без да се замислят, тези анонимини алкохолици неразумно нарушаваха анонимността в интерес на любимата си работа. По тази причина много добри каузи и всички лица, свързани с тях, бяха подлагани на несправедлива критика от страна на АА групите. Много често тези яростни атаки започваха с вика: "Професионализъм! Този човек изкарва пари на гърба на АА!" И все пак, никой от тях не беше назначаван, за да извършва работа по дванадесета стъпка . Отклонението в тези случаи не беше професионализмът; то се състоеше в нарушаването на принципи на анонимност. Самото предназначение на АА се компрометираше и се злоупотребяваше с името на АА.
Показателно е, че сега, когато почти нито един анонимен алкохолик от нашето общество не нарушава публично принципа на анонимността, почти всички тези опасения са отзвучали. Виждаме, че нямаме нито правото, нито необходимостта да пречим на тези анонимни алкохолици, които желаят да работят индивидуално в тези по-широки области. Всъщност би било противообществено, ако им забраняваме. Не можем да обявим АА за толкова затворено общество, че да пазим в пълна тайна знанията и опита си. Ако един член на АА в качеството си на отделен гражданин може да стане по-добър изследовател, лектор, кадровик, тогава защо да не стане? Всеки печели, а ние нищо не губим. Вярно е, че някои от проектите, в които са се включвали членове на АА, са били по начало лошо замислени, но това няма никакво значение за основните ни принципи.
Всички тези вълнуващи и бурни събития помогнаха окончателно да се оформи традицията на АА по отношение на непрофесионализма. Нашата дванадесета стъпка никога няма да се заплаща, но тези, които се трудят за нас, заслужават възнаграждението си.