Бог така, както Го разбираме
Изразът „ Бог, така както Го разбираме” е едно от словосъчетанията, за които трудно би могъл да се намери превод в който и да било речник на АА. Заедно с това – един от най-важните за нас изрази.
В тези пет думи, всяка от които е достатъчно значима, могат да бъдат обхванати всяко едно вероизповедание и всяка една религия, заедно с твърдото убеждение, че всеки един от нас може да избере и намери своя собствена религия.
Не по-малко значение за нас имат и другите изрази – „ Висша Сила” и „ Сила, по-могъща от нас самите”. За всички, които отричат или се съмняват сериозно в съществуването на Божествената сила, тези думи и изрази очертават рамките на онази широко отворена врата, през чийто праг трябва да премине невярващият, за да може да се докосне до неизвестната за него реалност – царството на вярата.
В АА подобни открития се правят всеки ден. Те са още по- забележителни, ако се замислим, че една и съща действаща вяра за своето време се оказва невъзможна за възприемане за половината членове на нашата Общност, която наброява вече повече от 350 000 души (към 1962 год., от когато е статията).
За всички онези, които са се съмнявали, много важно, решаващо се е оказало откритието, че ако веднъж признаят зависимостта си от някаква „ висша сила” – дори това да е тяхната собствена група АА , те веднага са били извеждани от мястото, което им е пречело да видят открития, широк Път. От този момент, при условие, че се стараят спокойно и с открит разум да прилагат и останалите положения и принципи от Програмата на АА, истинският дар на все по-дълбоката и нарастваща вяра неизменно започвал да се проявява в цялостния им живот, понякога по неочакван и чудесен начин.
Ние наистина съжаляваме, че всички тези факти от живота на АА остават неразбрани за милиони алкохолици по света. Много от нас се объркват и от плашещото ги убеждение, че присъединят ли се към АА, ще бъдат принуждвани да се обръщат към някаква особена вяра или религия. До тях просто не достига нашият принцип, че вярата никога не е била задължителна за членство в АА, че трезвостта може да се достигне с помощта на един лесен и достъпен минимум от вяра. Че това е всъщност нашата концепция за Висшата Сила и Бог, така както Го разбираме, която позволява на всеки един да направи свой почти неограничен избор от духовни вярвания и действия.
Как да предадем тази концепция – това е една от най-важните наши задачи по отношение информираността на хората, за които може и да няма бързо и еднозначно решение. Може би за нашите служби за информиране на обществеността си струва да започнат да обръщат по-голямо внимание на този така важен от всички гледни точки аспект на АА. В нашите собствени редици ние бихме могли да изработим едно по-доброжелателно отношение и разбиране на отчужденото състояние на тези наистина останали самотни и отчаяли се, страдащи алкохолици. Опитвайки се да ги подкрепяме, ние самите бихме получили не по-малко, отколкото ако само прилагаме най-добрите от всички възможни подходи към тях.
Ние бихме могли да погледнем по-бодро и на проблема с „ неверието” , доколкото той стои право пред нашия праг. Макар за последните 30 години да намериха помощ повече от 350 000 човека, повече от половин милион други, а може и повече, идваха в нашите редици, но после си отиваха. Без съмнение, някои от тях бяха твърде болни, даже за да започнат. Други не можеха или не искаха да приемат своя алкохолизъм. Трети се оказваха неспособни да се справят със скрити дефекти на своя характер. Много ни напускаха заради някаква друга причина.
Каквато и да е тя обаче, ние не можем да се задоволим, приемайки, че всички тези несполуки във възстановяването са предизвикани само по вина на новодошлите в АА. Много е възможно голяма част от тях просто да не са получили наставничество в онези вид и обем, от каквито толкова остро са се нуждаели. Това означава, че ние не сме могли да осъществим с тях необходимия контакт с тях, а сме можели да го направим. По такъв начин сме ги подвели ние, членовете на АА. И може би по-често, отколкото на нас ни се струва, ние не установяваме тесни контакти с алкохолиците, които страдат от дилемата „ вяра – безверие”. Определено никой не е толкова чувствителен към самоувереността, горделивостта и агресивността в духовните дела, както са те. Убеден съм, че има нещо, за което ние твърде често забравяме. В първите години от съществуването на АА например аз само навреждах на нашата дейност с проявите на свое неосъзнато високомерие от подобен вид. Бог, така както АЗ го разбирах, трябваше да бъде задължителен за всички. Понякога моята агресивност се проявяваше по- прикрито, понякога – в груба форма, но така или иначе тя във всички случаи нанасяше вреда, може би дори и смъртоносна за много невярващи. Разбира се, такова поведение не е в съответствие с работата по Дванадесетте стъпки. И е способно да обхване всичките ни отношения, с всички обкръжаващи ни. Дори и сега аз се улавям, че пригласям един стар, отхвърлен припев: „ Прави както правя АЗ, вярвай както вярвам АЗ – не се опитвай да правиш нещо различно, защото няма да помогне!”
Ето един пресен пример за високата цена на гордостта в духовността: Доведоха на неговата първа сбирка, един твърде материалистически настроен, потенциален член на АА.
Първият от изказалите се говори повече за това, как той е пил. Изглежда това изказване направи впечатление на новодошлия. Следващите двама оратори (а може би по-подходящо е да ги нарека лектори) говориха на тема „ Бог, така както го разбирам АЗ”. Всичко това може и да не беше толкова лошо, но определено не сполучи. Проблемът се свеждаше до подхода на същите тези двама, до това как те предаваха своя опит. От тях направо бликаше високомерие. Последният от изказалите се отиде съвсем далече – разприказва се надълго и широко за своите лични религиозни убеждения. Всички те всъщност повтаряха точно онова, което аз бях правил години наред преди. Защото всичко, което те говориха, бе пропито от макар и неизказаната на глас, но явно подразбираща се една и съща мисъл: „ Слушайте ни нас. Само НИЕ носим истината в АА, само НИЕ мислим правилно; пазете се да не мислите различно от нас!”
Новодошлият сподели, че от него не бива да очакваме нищо, и разбира се, беше прав. И макар неговият наставник да се опита да възрази, че изказалите не са истинското и цялото АА, беше вече твърде късно. След това никой не успя да установи контакт с новия. На всичко отгоре той получи едно първокласно алиби за още един запой. Последното, което чухме за него, че е бил много близко до преждевременната си среща с погребалните служби.
За щастие, такъв вид агресия в името на духовността днес не се среща толкова често.
А от такъв един печален и необичаен епизод може да се извлече поука, полза. Можем да се запитаме не сме ли подвластни на макар не толкова очевидни, но в същността си разрушителни форми на проявата на духовната гордост в по-голяма степен, отколкото ни се струва. Сигурен съм, че ако над това се работи с постоянство, би имало полза, и то такава, каквато тази на самоанализа. Нищо не може да укрепи по-истински нашата взаимна връзка, както и тази с Бог.
Далече в миналото ми един така наречен невярващ ме накара да видя това много ясно.
Той беше лекар, и то много добър лекар. Запознах се с него и неговата съпруга Мери в дома на мой приятел в едно от градчетата на Средния Запад. Беше напълно приятелска вечеря. Единствената тема, на която аз говорих, беше нашата общност, и стана така, че неусетно завладях целия разговор. Още повече, този лекар и неговата дама искрено се заинтересуваха , а той задаваше множество въпроси. Всичко в мъжа ме караше да подозирам, че той е агностик, а може би и атеист. Това ме предизвика и аз започнах да се опитвам да го убедя в своята вяра. С ужасно сериозен вид аз започнах да се хваля какъв чудесен духовен опит съм придобил за една година. Лекарят завоалирано изрази съмнение, че аз имам опит може би с нещо друго, а не с това, което си мисля. Това ме раздразни така, че станах направо груб. На практика, от страна на лекаря нямаше никаква провокация – той си оставаше вежлив, проявяваше чувство за хумор, говореше с уважение. Без да мисли много, той заяви, че често съжалява за това, че не вярва дълбоко. Но и че, честно казано, аз в нищо не съм могъл да го убедя.
След около 3 години аз отново навестих своите приятели в Средния Запад. По телефона те повикаха Мери – съпругата на същия лекар, и когато тя дойде, разбрах от нея, че съпругът й е починал седмица преди това. Разчувствайки се, тя започна да разказва за него. Каза, че е произхождал от много известно семейство от Бостън и е учил в Харвард. Бил е блестящ студент и е можел да стигне далече в професионалното си развитие. Можел е да се наслаждава на радостите на живота, да има голяма практика, да има много приятели. Вместо това той поискал да стане лекар на фирма в промишлено градче, късащо се от раздори. Когато Мери понякога го питала защо не се върне обратно в Бостън, той я хващал за ръката й и казвал: ” Може и да си права, но аз не мога да замина. Мисля, че аз наистина съм нужен на тези работници.” Освен това Мери си припомни, че нейният съпруг никога и от никого не се е оплаквал, нито пък е критикувал рязко някого. Макар лекарят да изглеждал външно съвсем добре, за последните пет години той се променил, отслабнал. Когато Мери се опитвала да го изведе на вечерна разходка, или се опитвала да го откъсне от дома макар и за малко, той намирал винаги правдоподобна, вежлива причина за отказ. И това продължило до последното му, неочаквано боледуване, когато тя внезапно разбрала, че през цялото това време нейният съпруг е бил с такова сърдечно заболяване, което е можело да го погуби буквално всеки момент. И никой, освен един единствен лекар от неговия персонал, нямал дори бегла представа за неговото заболяване. Когато тя се опитала да разбере защо се е държал през всички тези години, той простичко й казал: „Разбираш ли, аз не виждах нищо хубаво в това хората да се тревожат за мен, особено ти, моя мила.”
Това беше разказ за човек с огромно душевно богатство. Признаците за него бяха чувството за хумор и търпението, добротата и мъжеството, смирението и верността, безкористността и любовта – качества, до които аз самият едва ли се бях дори и доближавал. И това беше човек, когото аз бях упреквал и даже наставлявал. Това беше един невярваш, когото аз се опитвах да уча на нещо!
Мери ни разказа тази история преди повече от 20 години. Имено тогава пред мен изведнъж, за пръв път се разкри истината за това до каква степен може да бъде мъртва една вяра, ако на нея й липсва чувството за отговорност. Този лекар имаше непоколебима вяра в своите идеали. Но заедно с това, той на практика беше демонстрирал смирението, мъдростта и отговорността, и следователно – висшата проява на своята вяра.
Моето собствено духовно пробуждане ме накара да повярвам в Бог, и това разбира се, е дар. Но аз никога не бях нито смирен, нито мъдър. Кичейки се със своята вяра, аз забравях за идеалите. Тяхното място беше заето от гордостта и безотговорността. Изгасяйки по такъв начин светлината за себе си, аз не можех да дам много на своите приятели алкохолици. Затова и моята вяра за тях беше мъртва вяра. Най-накрая аз разбрах защо много от нас ни напускаха, някои – завинаги.
С други думи, вярата е нещо повече от висш за нас дар, който трябва да бъде поделен с другите . В това се заключава и нашата най-голяма отговорност. Така че ние, членовете на АА, трябва непрестанно да се стараем да достигнем онези мъдрост и устрем, с помощта на които ние бихме могли напълно да реализираме безграничното доверие, дадено ни от Дарителя на всички най-висши дарове.
|
