От самото начало на АА всеки успех с новодошлите зависеше пряко от нашата способност да се идентифицираме с него или нея чрез своя опит, чрез езика ни и най вече чрез чувствата - тези чувства, които изпитваме един към друг и които ни докосват много по дълбоко от думите. Ето какво означава наистина „един алкохолик говори на друг алкохолик”.
Преди много години ние открихме, че само това общо страдание, причинено от алкохолизма, не беше достатъчно само по себе си. За да преодолеем всички пречки беше необходимо да разширим и задълбочим нашите пътища за комуникация.
На практика първите членове на АА бяха на края на мъките си, бяха стигнали дъното. Бяха безнадеждни случаи. В по-голямата си част бяхме вече готови да минем от другата страна. Когато се появиха по-слабо обезнадеждени, по-малко потънали от нас, ги чувахме често да казват: „Ами ние не сме били хвърляни в затвор, нито затваряни в лудници. Никога не сме правили всичките тези ужасни неща, за които говорите. АА сигурно не е за нас.” В продължение на години старите членове не знаеха как да достигнат до тези хора. Трябваше да умножим и разширим нашите пътища на предаване на посланието, иначе никога нямаше да ги достигнем. Беше нужен много опит, за да се уточни единен метод, единен начин за достъп до тях.
На всеки от не толкова затъналите, ние настойчиво повтаряхме присъдата на известни лекари: „Алкохолизмът е смъртоносна и прогресираща болест”. После се връщахме в началото на нашата кариера на пиячи, когато ние самите бяхме леки случаи или не толкова тежки привидно. Разказвахме им колко бяхме сигурни, че можем да контролираме „следващия път” положението, пиейки само няколко чаши. Или как обичахме да вярваме, че да пиеш без притеснение по някакъв повод е съвсем нормално за един „мъж”. Или как в следващата фаза нашето пиене беше предизвиквано от лоши стечения на обстоятелствата или някакво отчайващо поведение от страна на другите.
След като се идентифицирахме с тях, разказвахме много истории как нашата болест бе еволюирала необратимо, коварно и неудържимо. Как години преди да забележим, ние отдавна бяхме минали границата и бяхме стигнали до „точката на необратимост” спрямо нашата сила и воля. Ние постоянно им показвахме колко прави са лекарите в твърдението си, че нашата болест не се лекува.
Бавно, но сигурно тази стратегия почна да дава плодове. Щом се сдобихме с място за сбирки на АА и привлякохме няколко „по-леки случаи”, ние с радост открихме че успехът с тази категория пиячи започна да идва постепенно все по-лесно и бързо. Днес ние знаем защо стана така: един „малко по-напреднал” случай може да сподели с един друг „по-малко напреднал” както никой друг не може.Всичките тези съставни елементи на АА почнаха да израстват все повече. В момента, без съмнение, на повече от половината членове на АА им е спестено минаването през страданията на последните пет, десет, че и петнайсет адски години, които ние толкова добре познаваме, ние – „по- напредналите случаи”.
След решаването на първоначалните проблеми в общуването, движението успя да установи добро предаване на информацията навсякъде, където живеят алкохолици.
В началото бяха необходими четири години на движението да доведе до продължителна трезвост една жена алкохоличка.
Клошарът твърдеше, че е различен. Гръмогласно го надвикваше и твърдеше същото снобът от Парк Авеню. Същото се случваше с артистите и чиновниците, с богатите и бедните, с религиозните и агностиците, с индианците и ескимосите, с бившите военни и затворниците.
Сега всички тези хора и много други говорят трезво за голямата прилика между всички алкохолици. В нашето братство на планетата „Общо страдание и общо избавление”.
Ние най накрая приехме, че заровете бяха хвърлени и че наистина въпросът е на живот и смърт.
Този месец издадохме интернационален годишен брой на списанието „Grapevine”. Това ни дава възможност да публикуваме новини и мнения от нашите отдалечени отвъд морето групи, които ние топло обичаме. Днес те ни връщат двойно вдъхновението, което ние преди години се опитвахме да им предадем. Тогава ние наистина имахме проблем с комуникацията. Можехме ли да се идентифицираме с тях по пощата, чрез нашите издания, разпространявани от пътуващи в чужбина членове на АА?
През 1950 г. – не бяхме сигурни. Но с Луиз си задавахме този въпрос на път за Европа и Англия, където отидохме, за да видим със собствените си очи какво се случваше.
Можеха ли АА действително да преодолеят огромните препятствия като раса, език, религия и култура, всичките тези незарастващи белези от доскорошни и минали войни, арогантността и предразсъдъците си, които ние в Америка си признавахме и бяхме наясно че притежаваме. Какво щеше да се случи на норвежците, швейцарците, датчаните, финландците? Какво щеше да стане с холандците, германците, французите, англичаните, израелците, с африканците от Боера, с австралийците и латиноамериканците, с японците, индусите, мюсюлманите и разбира се с ескимосите? Щеше ли да е по силите на АА най накрая да прескочи през всички тези бариери, които разделяха и съсипваха нашия свят както никога преди това?
Щом стъпихме в Норвегия, разбрахме, че АА може да отиде навсякъде и че ще го направи. Ние не разбирахме и една дума на норвежки и рядко се намираха преводачи. Средата и обичаите ни бяха непознати и странни. И въпреки това още в първия момент контактът беше прекрасен. Имахме невероятното усещане, че сме едно цяло – че норвежците са наши сънародници, а Норвегия е нашата страна.Те почувстваха същото към нас, това се виждаше върху техните лица. Говореха на сърцата ни. Това се случваше в която и държава да бяхме. В Англия бяхме приети като англичани, в Ирландия бяхме като едно цяло с ирландците, навсякъде се повтаряше същата история. Навсякъде. Беше много повече от една проста интелектуална среща, повече от едно сравнение на нашия опит и надежди. Много повече от това. Беше началото на една комуникация между открити сърца - с възхищение, радост и безкрайна благодарност. Тогава с Луиз разбрахме, че клубовете на АА ще обиколят света и те го направиха!
Ние нямаме нужда от повече доказателства. Ако някой член все още има съмнение, нека чуе тази хубава, разтърсваща история, разказана ми миналата седмица.
Това е историята на една малка англоговоряща група в Япония. Или по-точно това е историята на двама нейни членове. Двама японци, които не разбират нито дума на английски. А останалите членове на тази група пък не знаят японски. Лингвистичната бариера е тотална. Всичко, което вероятно са прочели двамата японци, е преводът на Дванадесетте стъпки.
От два месеца вече японците не са пропуснали нито една сбирка. Те са напълно трезви. Седят в залата с разтегнати в усмивка лица, държат се като че ли с удоволствие слушат и разбират всяка дума.Тези английски думи все още нищо не означават за тях. Но пък тези, които изговарят думите и самите срещи означават много за нашите двама японци. Знаем защо.Членовете на групата се изразяват на английски, но езикът на сбирката е универсален. Това е езикът на едно братство, свързано дълбоко и вечно, това е езикът на сърцето.
Тези двама японци, които са били едно време самотни и изолирани, сега вече не са сами. Те го виждат, чуват, разбират.
Е, благодаря ти, Г
|
