Абсолютното смирение не може да съществува у нас, хората. В най-добрия случай ние можем само да зърнем цялото величие и значение на този безупречен идеал. Както е казано в книгата "Анонимни алкохолици": "Ние не сме светци ... стремим се само към духовно израстване, а не към духовно съвършенство." Само по силите на Бог е да се проявява в Абсолюта – на нас, човешките същества, не ни остава нищо друго освен да живеем в относителния свят. Ние търсим смирение за днес.
Затова практическият въпрос за нас звучи така: какво разбираме ние в израза "смирение за днес" и как да определим, че сме го постигнали?
Едва ли трябва да напомняме, че ненужното чувство за вина или своеволието, водят до духовно обедняване. Трябваше ни много време да разберем, че можем да се подхлъзнем на гордостта и на чувството за духовно превъзходство.
Когато ние, първопроходците на АА, започнахме да забелязваме първите признаци на това, до каква степен може да ни обземе чувството за собствено духовно превъзходство, ние измислихме следния израз: "Не се опитвай да се правиш на светец за Велики четвъртък!". Тази стара презастраховка може да изглежда като едно от добрите оправдания, които ни позволяват да не правим всичко, което е по силите ни. Ако се вгледаме по-внимателно в него обаче, ще открием точно обратното. В АА – това е начин за предпазване от сляпата гордост и мнимото съвършенство, съвършенството, което не притежаваме.
Сега, когато вече не сме постоянните клиенти на баровете и бордеите, когато носим у дома платените сметки, когато сме активни в АА, сега, когато хората ни поздравяват за тези признаци на успеха – какво пък, съвсем естествено е и ние да почнем да се поздравяваме сами себе си.
В същото време е възможно да се намираме все още извън пределите на досег със смирението.
Колко често, действайки от добри подбуди, но постъпвайки не по най-добрия начин, аз съм казвал или мислил: "аз съм прав, а ти не си", "верен е моят план, не твоят", "слава Богу, аз не съм толкова грешен, колкото ти", "ти вредиш на АА и аз ще те спра веднъж и завинаги", "мен ме води Бог, значи Той е на моя страна". И така – до безкрайност.
Тревожна е лекотата, с която намираме оправдание за подобна сляпа гордост. Не е необходимо да се задълбава, за да се види, че тази разновидност на самооправданието е универсален разрушител на хармонията и любовта. Тя сблъсква човека с човек, държавата с държава. С нейна помощ може да бъде оправдана всяка форма на безумие или жестокост и дори тя да бъде представена като уважителна. Безусловно не ни е дадено да съдим. Но да се изучаваме е необходимо.
Та какво можем да направим, за да намалим собственото си чувство за вина, своеволието и гордостта?
Когато разсъждавам над тези недостатъци, обичам да си рисувам картина и да разказвам съчинение по нея. На моята картина е нарисуван Пътят към смирението, а разказът ми е алегория.
От едната страна на пътя виждам блато. Край пътя има недълбоко тресавище, което постепенно преминава към оня мръсен батак от вина и своеволие, където толкова често се въргалях. Там в очакване лежи саморазрушението и на мен това ми е известно.
А местността от другата страна на пътя изглежда привлекателна. Виждам пленителни поляни, след тях - величествени планини. Неизброимите пътеки, водещи към тази земя, изглеждат безопасни. И ми се струва, че ще ми е лесно да намеря обратния път.
Заедно с няколко мои приятели решавам да направя малко пътешествие. Избираме пътека и радостно поемаме по нея. Не след дълго някой с приповдигнато настроение предлага: "А може би на върха на онзи планина ще открием злато?" След което за наше огромно учудване ние наистина намираме злато, но не в самороден вид, а като купища монети. На всяка една от тях е изсечено:"Чисто злато – 24 карата". Разбира се, ние решаваме, че това е нашата награда за търпеливото и упорито предвижване по пътя, оня Път, вечно сияния.
Не след дълго обаче започваме да забелязваме, че от обратната страна на монетите също са изсечени различни думи и ни обхваща предчуствие за нещо лошо. Върху някои от монетите са изписани доста добри неща: "Аз съм СИЛАТА", "Аз съм ОДОБРЕНИЕТО", "Аз съм ИЗОБИЛИЕТО", "Аз съм ДОБРОДЕТЕЛТА".
Други изглеждат странно: "Аз съм ШАМПИОНЪТ НА ПЪТИЩАТА", "Аз съм БЛАГОДЕТЕЛ", "АЗ съм ДОБРИТЕ ДЕЛА", "АЗ съм БОГ".
Доста сме объркани, но въпреки това тъпчем монетите по джобовете си. Сред тях обаче има и такива, на които пише шокиращи неща: "Аз съм ГОРДОСТТА", "АЗ съм ЗЛОБАТА", "АЗ съм АГРЕСИЯТА", "АЗ съм ОТМЪЩЕНИЕТО”, "Аз съм РАЗЕДИНЕНИЕТО", "Аз съм ХАОСЪТ"
Накрая обръщаме последната монета, на която пише "Аз съм САМИЯТ ДЯВОЛ". Някои от нас се ужасяват и крещим: "Това е злато за глупците и този рай е за тях – хайде да си обираме крушите оттук!"
Но много от нас няма да се върнат. Те казват: "Хайде да останем и да сортираме тези дяволски монети. Ще вземем само тези, на които пише хубави неща. Например, тези със "сила", "слава", "добродетел". Вие, приятелчета, ще съжалявате, че не останахте с нас".
Не е учудващо, че минаха години преди тази част от първоначалната ни компания да се върне обратно на Пътя.
Те ни разказаха за другите, които се заклели никога да не се връщат. Те твърдяли: "Тези пари са от чисто злато и няма какво да ни разубеждавате, че не е така. Ние ще си съберем колкото можем да носим. Много ясно, че тези тъпи лозунги не ни харесват. Но тук има много дървета, постепенно ще претопим монетите в чисти златни слитъци". Тези, които се върнаха при нас, допълниха: "Ето така нашите братя попаднаха във властта на златото на Гордостта. Когато тръгвахме, те вече се караха за своите слитъци. Някои бяха ранени, други – вече умираха. Те започнаха да се унищожават помежду си".
Тази алегория нагледно показва, че по силите ми е да достигна „смирение за днес” само дотолкова, доколкото да избегна тресавището на вината и своеволието и че привлекателността на земята, засипана с монетите на „гордостта”, е лъжовна.
Така аз мога да открия Пътя към Смирението и да остана на него. Следователно се изисква постоянна инвентаризация, която ще ми помогне да разбера не съм ли кривнал от пътя.
Разбира се, нашите първи опити за подобни анализи имат свойството да бъдат твърде далеч от реалността. Имало е случаи, в които аз съм ставал шампион по нереалистична самооценка. Искало ми се е да гледам само на онази част от моя живот, която ми е изглеждала хубава. Отгоре на всичко старателно преувеличавах всички висоти, до които ми се струваше че съм достигнал. Веднага се поздравявах за титаничната работа, която съм свършил. Неосъзнатото ми самозалъгване никога не ме подведе и винаги превръщаше моите не многобройни добри качества в сериозни достойнства. Този удивителен процес винаги беше много приятен. Естествено, той предизвикваше ужасния стремеж към още по-големи „достижения” и към още по-голямо одобрение.
И аз се сривах обратно към модела си на живот отпреди, когато пиех. А там ме чакаха всичките тези стари цели - сила, слава, аплодисменти. Освен това имах най-доброто от всички известни алиби - духовното. Фактът, че аз наистина имах духовна цел, винаги правеше тази абсолютна безмислица да изглежда съвършено правилна и истинска. Не можех да различа добрата монета от лошата. Това си беше складиране в духовен смисъл на златни тухли в най-лошото му проявление.
Винаги ще съжалявам за щетите, които причиних на окръжаващите. До ден днешен буквално изтръпвам при мисълта, каква вреда можех да нанеса на АА и неговото бъдеще.
В онези дни не ме вълнуваха особено страните от моя живот, в които се чувствах уверен. Винаги имах алиби: "В края на краищата, казвах си, аз съм прекалено зает с други важни въпроси". Това беше почти идеалното лекарство, за да чувствам комфорт и удовлетворение.
Но понякога просто бях принуден да се оправям в конкретни ситуации. Сблъсквайки се с тях, постъпвах доста лошо. В мен веднага въставаше надигащото се своеволие. Последващото търсене на оправдания стигаше до безумие. "Всъщност, възкликвах, това са грешките на добрия човек". Когато това мое любимо изобретение се разпадаше с гръм и трясък, ми идваше мисълта: "Какво пък, ако тези хора, се държаха с мен правилно, нямаше да ми се налага аз да се държа по този начин". Следваше мисълта: "Господ прекрасно знае, че имам много страшни натрапчиви състояния и не мога сам да се преборя с тях. Значи ще Му се наложи Той да ме освобождава от тях". Накрая възкливах: "Повече никога няма да правя така и даже няма да се опитвам". Разбира се, противоречията продължаваха да се натрупват у мен, просто защото бах претъпкан и претоварен с оправдания и отрицания.
Когато всички тези неприятности ме изтормозваха до краен предел, оставаше още една пролука. Започвах да се въргалям в тресавището на чувството за вина.
И тук гордостта и своеволието ме вкарваха в депресия. Вариантите бяха много, но основната тема беше "Боже, колко съм ужасен".
Точно по същия начин както по-рано от гордост бях склонен да преувеличавам своите скромни достижения, сега с помощта на чувството за вина преувеличавах своите недостатъци.
Бях в стихията си, където и да попаднех, се изповядвах на всички, които бяха готови да ме слушат, за всичко, за което е възможно (и даже повече от това!). Ако щете вярвайте, но аз приемах това за проява на огромно смирение от моя страна и смятах, че това е единственото ми останало достояние и утешение.
В тези двубои с чувството за вина, никога у мен не възникна нито съответното съжаление за щетата, която нанасям, нито сериозната мисъл за поправка според силите ми на нанесения ущърб. Мисълта да поискам прошка от Бог, да не говорим за прошка от самия себе си, просто никога не ми е и идвала в главата. Спрях да изучавам наистина огромната ми склонност към духовна гордост и високомерие. Изгасих светлината, с чиято помощ, можех да видя това.
Мисля, че днес мога да наблюдавам ясната връзка между собственото ми чувство за вина и гордостта. И едното и другото са средства за привличане на вниманието. В гордостта си можех да заявя: "Вижте ме – аз съм прекрасен". Ако се чувствах виновен, можех да застена: "Аз съм ужасен". Следователно, чувството за вина всъщност е обратната страна на медала „За гордост”. И ако ГОРДОСТТА е насочена към другите, то чувството за ВИНА е насочено към собственото ми разрушение.
Ето защо в "смирение за днес" виждам спасителна и безопасна среда между тези две разрушителни емоционални крайности. Това е спокойното място, където мога да запазя переспективата и равновесието, достатъчни ми за да направя следващата малка крачка по ясно маркираната пътека, водеща към непреходните ценности.
Много от нас са изпитали многократно по-големи емоционални натоварвания отколкото аз, други – по-малки. Но всички ние отвреме навреме ги усещаме отново. И все пак мисля, че не трябва да съжаляваме за тези вътрешни конфликти. Те са неразделна част от нашето израстване – емоционално и духовно и като такива – материалът, от който в по-голямата си част ще строим зданието на нашия прогрес.
Някой ще попита, а не е ли АА нищо повече от нещо, което предизвиква гадене с бездната от болка и противоречия? Отговорът е: "Разбира се, че не". Повечето от нас, членовете на АА, наистина придобихме покой. През много спънки успяхме да стигнем до нарастващо смирение, наградата за което бяха разумът, душевният покой и закономерната радост. Вече не се отбивахме по отдалечени и заобиколни пътища толкова често, както се случваше по-рано.
В началото на тези размисли бе изказано твърдението, че абсолютните идеали се намират много надалеч, извън пределите на досегаемото или даже извън пределите на нашите разбирания. Какво ще стане, ако ние наистина решим, че сме способни за този кратък промеждутък на земното си съществуване да достигнем нещо, приличащо на абсолютно съвършенство? Това за съжаление ще означава само едно – липса на смирение. Подобна самонадеяност наистина би изглеждала като висша проява на духовна гордост.
Оправдавайки се и разсъждавайки по този начин, много хора така и няма да проявят стремеж към абсолютните духовни ценности никога. Перфекционистите, както се казва, или са пълни със суета, защото си въобразяват, че са постигнали някакви невъзможни цели, или се отдават на самобичуване, защото не са могили да го направят.
Все пак мисля, че не трябва да се придържаме към подобни възгледи. Великите идеали не са виновни, че понякога ги използват неправилно и впоследствие ги превръщат в празни оправдания на гордостта, своеволието и чувството за вина. Точно обратното – няма да можем да израснем значително, ако не предприемаме постоянни опити да вникнем в това, какви са всъщност те, духовните ценности.
Единадесета стъпка от Програмата на АА казва:"Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята му спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним.”
Това несъмненно означава, что ние трябва да разглеждаме Съвършенството на Бог не като цел, която трябва да достигнем в обозримо бъдеще, а по-скоро като пътеводител.
Аз съм сигурен например, че трябва да намеря най-доброто определение за смирението, което мога да си представя. Не е задължително то да е на всяка цена съвършено и идеално – от мен се иска само да се постарая.
Да предположим, че избера нещо от сорта: "Идеалното смирение би било състоянието на пълна свобода от самия мен, свобода от твърденията, че недостатъците на характера ми са огромно бреме за мен. Идеалното смирение би била пълната готовност на всяко място и по всяко време да търся и изпълнявам волята на Бог".
Разсъждавайки над подобно определение, не трябва да изпитвам тревога, че никога няма да достигна това, както и не си струва да се изпълвам с очаквания, че в един прекрасен ден ще придобия вичките Божи добродетели.
Просто трябва да се съсредоточа върху самия образ, позволявайки му да расте и все повече да изпълва сърцето ми. Когато го направя, мога да го сравня с резултатите от последния ми самоанализ. Така получавам здрава и разумна представа за това, къде точно се намирам на Пътя към Смирението. И виждам, че моето пътешествие към Бог едва е започнало. Когато се връщам по този начин към истинските си размери (измерения) и състояние, моята собствена значимост и важност стават удивителни.
После расте вярата, че аз наистина имам своето място на този Път. Че мога да вървя по него с все по-дълбока увереност и спокойствие. Още веднъж осъзнавам, че Бог е добър и не трябва да се страхувам от никакво зло. И това е вилик дар – осъзнаването, че аз наистина имам предназначение.
Докато размишлявам за Съвършенството на Бог, откривам още един извор на радост.
Като дете чух първата си симфония и ме обзе хармония, която не може да се опише с думи, макар че точно не разбирах как и откъде се е взела.
Така е и днес, когато се съсредоточавам върху Музиката на Небесните сфери, аз отново и отново мога да чуя божествените акорди, чрез които ми се казва, че Великият композитор ме обича, а аз – обичам Него.
|
