Както пише в Голямата Книга, „ страхът беше зла разяждаща заплаха; цялото ни съществуване бе пропито от него. Той предизвикваше цяла верига от обстоятелства, които според нас ни носеха незаслужени нещастия.” (гл.Пета „Как действа програмата”). Няма никакво съмнение, че страхът е преграда по пътя към здравомислието и любовта, както и че неизменно усилва гнева, тщеславието и агресивността. Той задълбочава чувството за вина тъй както го правят тревожността и парализиращата депресия.
Веднъж президентът Рузвелт е отбелязал нещо много важно: „ Ние няма от какво да се страхуваме, освен от самия страх.”
Това са твърде сурови и може би малко обобщаващи думи, доколкото ние открихме, че независимо от цялата, обикновено разрушителна сила на страха, той може да послужи като отправна точка и за добри неща. Защото страхът може да се превърне в началото на пътя към благоразумието и подобаващо уважение към околните. Той е способен да ни тласне не само към ненавистта, но и към справедливостта. И колкото повече уважение и справедливост има в нас, толкова повече ние ще можем да откриваме истинската любов, която понякога може да е дълбоко изстрадана, но отдадена безвъзмездно. По такъв начин виждаме, че не е задължително страхът винаги да бъде разрушаващ; уроците, извлечени от неговите последствия, могат да ни доведат до положителни ценности.
Достигането на свобода от страха – това е задача за цял живот, една от тези, които никога не можем да изпълним до край.
Ставайки жертви на жестоко нападение, разболявайки се сериозно, или попадайки в други условия, при които ние сме очевидно незащитени, на нас ни се налага да реагираме – къде добре, къде лошо според обстоятелствата.
Само себелюбивите и суетни хора твърдят, че са напълно освободени от страхове, макар самата им надменност да се корени в крайна сметка в същите тези страхове, за които те забравят само временно.
Проблемът с избавянето от страха има две страни. От една страна, на нас ще ни се наложи да се освободим колкото се може по-дълбоко от него. От друга страна, след това на нас ще ни се наложи да придобием както мъжество, така и достойнство, за да се разделим по един конструктивен начин и с неговите остатъци.
Да се опитаме да разберем собствените си страхове и страховете на другите – това е само първата крачка. По-сложният, но и по-важен въпрос е, как и накъде да вървим по-нататък.
От самото основаване на АА аз съм наблюдавал как хиляди мои събратя съумяха да разберат и надмогнат своите страхове. Примерите с тях винаги са ми служили за опора и източник на въодушевление. И може би и на някого ще съм полезен с нещо и аз – с моя собствен опит със страха. Като го извадя на светло, може да вдъхна на някого поне малко бодрост.
Като дете аз изпитах няколко много силни емоционални сътресения. Сериозни сривове между родителите, собствената ми обърканост и др. подобни. Другите деца разбира се, също понасяха такива емоционални травми, но се възстановяваха, излизаха „сухи” от тях. Не и аз. По всяка вероятност съм бил свръхчувствителен, и като следствие на това – свръх страхлив. Във всеки случай, у мен се развиваше все по-упорито плашещата мисъл, че аз не съм като останалите деца и че никога няма да стана като тях. Отначало това ме вкарваше в депресия, доведе ме до изолация и уединение.
С течение на времето обаче всички тези предизвикани от страх детски тревоги станаха толкова непоносими, че у мен се разви силна агресивност. Внушавайки си, че аз никога няма да бъда като другите, и заричайки се, че никога няма да се примиря с положението на някакъв човек „втора ръка”, аз си мислех, че трябва да превъзхождам всички със всичко – независимо в забавленията, или в работата. И тъй като тази привлекателна формула за добър живот – „ да превъзхождам” започна да ми носи успехи в тогавашното ми разбиране за „ добър живот”, аз започнах да се чувствам безумно щастлив. Когато обаче нещо замислено от мен се проваляше, аз се преизпълвах с горчивина и обида и изпадах в депресия, от която можех да се излекувам само с пореден успех.
По такъв начин аз твърде рано започнах да преценявам всичко или като обида, или като поражение; „ всичко, или нищо”. Единственият способ, който ми беше известен за постигане на някакво удовлетворение, беше да побеждавам. Той се превърна в една противоотрова за страховете ми; беше този все по-дълбоко обсебващ ме модел на поведение, който ме преследваше в ученическите ми години, по време на Първата световна война и в безумната ми пияна кариера на Уол-Стрийт, и който по-нататък ме доведе до пълната ми гибел. По това време несполуките бяха неизменни за моя живот, и така аз не знаех от какво повече да се страхувам – от живота, или от смъртта.
Покрай този страх имаше, разбира се, и много други.
На практика проявите на страха и свързаните с тях проблеми са толкова многобройни и сложни, че в тази кратка статия е невъзможно да опиша в детайли дори и няколко от тях. Тук мога да разгледам само някои духовни източници и принципи, с помощта на които ние бихме били способни да противостоим и да се справяме със страха в каквито и да било негови прояви.
В конкретният случай с мен крайъгълен камък за откриването на свободата от страха е вярата – тази същата вяра, която, независимо от всички доводи сочещи обратното, ми дава основание да вярвам, че аз живея в една Вселена, имаща свой смисъл. За мен това означава вяра в Създателя, който се явява носител на всемогъщите власт, справедливост и любов. Вяра в Бог, у когото аз виждам и цел, и смисъл, и предназначение да израствам, макар и постепенно и понякога по-бавно, и така да се приближавам към Неговия собствен образ и подобие.
До стигането си до вярата аз живях буквално като пришелец в Космоса, който много често ми се струваше враждебен и жесток. В него за мен беше невъзможно да открия място, където да съм във вътрешна безопасност.
Доктор Карл Юнг – един от тримата основатели на съвременната модерна психология, е бил твърдо убеден по отношение на тази най-велика дилема на съвременния свят. Ето какво е казвал той по този повод (малко перифразирано): „ Всеки един, който е доживял до 40 години, но така и не е намерил начин да осъзнае кой е той, къде се намира и накъде се е отправил, е обречен да стане в малка или голяма степен неврастеник. И това е така, независимо от това били ли са удовлетворени неговите юношеска жажда за секс и стремеж към материална защитеност, намерил ли е или не своето място в обществото.” Макар д-р Юнг да се изразява по-меко „ да стане неврастеник”, със същия успех той би могъл да каже и „ да бъде обладан от страх.”
Ето защо ние, членовете на АА, поставяме такова ударение върху необходимостта от вяра във Висшата Сила, независмо от това как я определяме за себе си. Ние трябва да намерим живота на милосърдието и духовността, а това, разбира се е едно ново измерение за повечето от нас. Колкото и да е странно, намирането на това царство не се оказва толкова сложно. Нашето съзнателно встъпване в него обикновено започва още с признаването, че сме безсилни да продължим сами и се обръщаме към някаква Висша Вила, която според нас съществува, или може да съществува. Резултатът о това е дарът на вярата и осъзнаването на тази Сила. И според степента, в която расте нашата вяра, нараства и нашата вътрешна защитеност. Огромният, скрит дълбоко в нас страх пред неизвестността започва да намалява. По такъв начин ние, членовете на АА откриваме, че най-важната противоотрова за страха е духовното пробуждане.
Стана така, че моето собствено духовно осъзнаване стана неочаквано, връхлетя ме буквално като някакъв електрошок, същевременно –напълно убедително. И тогава аз се превърнах в частица –една миниатюрна частица от Вселената, която се направляваше от любовта и справедливостта в лицето на Бог. И каквито и да бяха последствията от моите и на моите земни събратя своеволие и невежество , това си оставаше истина – цялата Вселена се движеше от Него с любов и справедливост.
Такава беше моята нова и реална увереност. И тя никога повече не ме напусна.
Чрез нея аз можах да изпитам, макар и след време, състоянието, при което страха го няма. Разбира се това, вярата до която се докоснах аз, не се различаваше толкова от духовното пробуждане,с което по време се сдобиха и други членове на АА – при мен то се оказа само малко неочаквано. Тази нова ценностна система обаче, колкото и да беше важна, беше само началото на онзи дълъг път, който може да преобразува наистина страха в любов.
Старите и много дълбоко упоени с алкохола белези на безпокойство не изчезнаха изведнъж и завинаги. Те разбира се, се появяваха отново и предизвикваха у мен тревога.
След като придобих такъв впечатляващ духовен опит, началният етап от моя живот в АА се характеризираше с властолюбие и прилична горделивост. Желанието да имам влияние над други хора и да получавам тяхното одобрение, стремежът да бъда лидер в много отношения останаха присъщи за мен. Нещо повече – аз оправдавах това свое поведение с думите: „ Всичко за общото благо!” За щастие, случи се така, че след тези периоди на моите надменност и суета, проточили се няколко години, последва времето на неприятностите.
Моите претенции за одобрение, в основата на които стоеше, и то много категорично моят страх, че може би няма да получа това одобрение в достатъчна степен, започнаха да срещат съпротива у моите приятели в АА, които си бяха изработили същото такова поведение.
По такъв начин ние като изцяло бяхме погълнати от това – те да спасяват Общността от мен, а аз да го спасявам от тях. Всичко това, разбира се, преливаше в гняв, подозрителност и всякакви нелицеприятни произшествия. На този етап от нашата дейност, винаги някой от лидерите на АА се опитваше отново и отново да изобрази себе си за Бог. Но имено от тази заплашителна ситуация се родиха Дванадесетте Стъпки и Дванадесетте Традиции.
В основата си това бяха принципи за усмиряване, и по такъв начин – за отслабване на нашите страхове. Това бяха същите тези принципи, които, както се надявахме, щяха да ни съхранят в единство и все по-голяма любов помежду ни и към Бог. Постепенно ние започнахме да се сдобиваме със способността да приемаме своите събратя както с достойнствата им, така и с недостатъците им. Точно в този период ние формулирахме едно много важно и значимо предложение; „ Нека винаги обичаме доброто у другите и никога да не се страхуваме дори и от най - лошото у тях. И ние видяхме, че след като започнахме да прилагаме в живота на нашата Общност такива качества като любов и смирение на собственото „аз”, страшните опасения за оцеляването на АА започнаха просто да изчезват.
Прилагането на 12-те Стъпки и 12-те Традиции в личния живот на всеки един от нас ни донесе невероятното освобождаване от всевъзможни страхове, колкото и сериозни лични проблеми те да ни бяха причинили. И ако самият страх не изчезваше, ние можехме да разберем неговата природа и с Божията милост бяхме способни да се справим с него. Ние започнахме да разглеждаме всяка една неприятност като дадена от Бог възможност да се сдобием онова мъжество, което се ражда не от лекомислената храброст, а от дълбокото смирение. Така ние започнахме да ставаме способни да приемаме себе си, обкръжаващите ни обстоятелства и своите събратя. Ние открихме, че с Божията милост можем да умрем с приличие , достойнство и вяра, знаейки, че творецът е Той.
Днес нашият живот в АА е обкръжен от свят, на който са присъщи такива разрушителни страхове, каквито историята не е познавала. Но въпреки това, в него ние успяваме да намираме вярата, да се стремим към справедливост и братство.
Нито един пророк не е в състояние да предскаже изхода на този свят – ще бъде ли той някакъв изпепеляващ свършек, или по Божи замисъл – начало на най-ярката от всички известни на човечеството ери.
Аз съм уверен, че ние, членовете на АА, ще възприемем вярно развитието на всички неща. Всеки един от нас, дори да е било в малка степен, е изживявал в своя живот това състояние на ужасна неувереност. С ни най-малката самоувереност ние, членовете на АА, можем да кажем, че не се страхуваме от изхода на света, какъвто и да е той. И това е така, защото ние сме способни да почувстваме и да кажем: „ Молим се да не ни изплаши злото –да бъде Твоята, а не нашата воля!”
Следващата история, макар и често разказвана, заслужава да бъде повторена още веднъж:
В същия ден, когато в нашата страна се разиграва поразяващата трагедия с Пърл Харбър, приятел от АА, превърнал се в една от най-известните духовни фигури за цялата наша история, вървял по една от улиците в Сент Луис. Това бил не някой друг, а обичаният от всички нас отец Едуард Даулинг от Йезуитския орден. Макар и самият той да не е бил алкохолик, отец Ед е един от основателите и най-вдъхновените радетели за съществуването на АА група в този град.
Той бил разтревожен, защото „виждал”, че порядъчен брой от обикновено трезвите му приятели ще се хванат за бутилката, за да „залеят” катастрофата в Пърл Харбър. Отец Ед сериозно бил изплашен за самото съществуване на групата АА. Според него това би било най-тежката катастрофа за този град.
Към него се приближил един от членовете на АА с по-малко от година трезвост, който го въвлякъл в духовна беседа – главно за АА. За свое облекчение, отец Ед се убедил, че събеседникът му бил абсолютно трезв. При това той не отронвал нито дума за случилото се в Пърл Харбър. В своето радостно недоумение отец Ед възкликнал:
- Няма ли да кажете нищо за Пърл Харбър? Как удържате на удари като този?
- Знаете ли, - отвърнал му този от АА, - на мен пък ми е чудно как Вие не можете да разберете. Всеки един и всички ние в АА вече сме преживели своите лични Пърл Харбър. И затова Ви питам - откъде накъде ние, алкохолиците трябва да бъдем сломени точно от някакъв Пърл Харбър?
|
