АА за жени

А.А. за жени
Одобрено от Генералната
Конференция по Служене на АА

Възстановяване

Анонимни Алкохолици @ е Общиство на мъже и жени, които споделят помежду си своя пит, сила и надежда, за да разрешат общия си проблем и да помогнат на други да се възстановят от алкохолизма.
Единственото изискване за членство е желанието да се спре пиенето. Няма такси или вноски за членуване в АА; ние се издържаме сами чрез собствените си волни дарения.
АА не е свързано с каквато и да е секта, религия, политика, организация или институция; не желае да се включва в обществени спорове; не подкрепя и не се противопоставя на каквито и да е каузи.
Главната ни цел е да останем трезви и да помогнем на други да достигнат до трезвост/p.

@ AA Grapevine, Inc/p.

Авторските права принадлежат на собственика на сайта:www.aa.org
Наличните истории в този текст принадлежат на @ AA Grapevine, Inc. и се препечатват с разрешение

@ 1951, 1968, 1986 A.A. World Service, Ins.
All right reserved
415 Riverside Drive, New York, NY 10115

Revised 1986

Mail address: Box 459, Grand Central Station,
New York, NY 10163

Проблеми с пиянството?

1. Купувате ли алкохол от различни места, за да не научат колко купувате?
2. Криете ли празните бутилки от алкохол и избавяте ли се от тях тихичко, за да не забележи никой?
3. Планирате ли от по-рано „да се наградите” с неголяма доза пиене след тежка работа вкъщи?
4. Често ли изоставяте децата, разрешавайки им в повече, защото чувствате вина за своето поведение в пиянски вид?
5. Имате ли провали в паметта, периоди, за които Вие нищо не помните?
6. Звъните ли сутрин на стопанката на дома, в който сте били вчера на гости, за да научите да ли не сте обидил някой или не сте се изложили глупаво!
7. Изпивате ли чашка-две преди да се отправите на вечеринка, където, както Ви е известно ще представят алкохол?
8. Чувствате ли се умни и привлекателни, когато пиете?
9. Плашат ли Ви дните, когато предстои да се въздържате от употреба на алкохол, например при посещения на роднини?
10. Измисляте ли си поводи за пиене, например, канейки гости на обед или просто на раздумка?
11. Избягвате ли да четете статии или да гледате телевизионни предавания за жени-алкохолици в присъствието на други, но правите това, когато няма никой наблизо?
12. Случвало ли Ви се е да си носите алкохол със себе си в чантата?
13. Опитвате ли да се защитите, ако някой споменава за това, че пиете?
14. Пиете ли в състояние на стрес или след караници?
15. Сядате ли за волана, без значение, че сте пили, тъй като изпитвате увереност в това, че напълно се владеете?

От колонката на Ан Ландърс във в. „Newsday”
Препечатано с разрешение от „Field Newspaper Syndicate”

Вие не сте сами.

Ако мислите, че имате проблем с алкохола, ако подозирате, че пиянството може да бъде един от проблемите ви, то в тази брошура ще прочетете истории на жени, които са мислели и чувствали същото.
Колкото и различни да са били те, в края на краищата са стигнали до разбирането за това, че алкохолът сериозно влияе на живота им. За всички тези жени – млади, на средна възраст и стари, домакини, делови жени, студентки, осигурени и бедни, принадлежащи към най-различни социални и етнически групи – отговорът е един и същ. С помощта на простичката Програма на АА те са намерили начин да спрат да пият, да останат трезви, да направят своя живот в трезвост пълноценен и плодотворен, отколкото всяка от тях би могла да си го представи.

Може би, вие се смущавате от думата „алкохолици”. За много хора, тя както и преди означава слабост или отхвърляне. По отношение на жените това заблуждение остава достатъчно силно. Болшинството от хората са склонни с търпимост, а и даже с интерес да гледат на пиян мъж, но с отвращение се извръщат, ако в подобно състояние се намира жена. Още по-трагично е това, че жената-алкохолик и тя самата, като правило споделя тези възгледи. За нея товарът на вината, който носи всеки алкохолик, често се удвоява.

Жените от АА са отхвърлили от себе си разрушителната тежест на неоправданото чувство за вина. Те са научили за медицинския факт: алкохолизмът сам по себе си не е въпрос на морал или поведение (макар, разбира се, да влияе и на едното, и на другото). Алкохолизмът е проблем на здравето. Това е заболяване, описано като такова и от Американската, и от Британската медицинска асоциация.
Това определение отдавна е престанало да бъде революционно. То е станало широко известно и много хора го приемат лесно като общото твърдение: „Да, алкохолизмът е болест!” Но когато работата засяга конкретен човек – колеги, съседки, приятелки, роднини или в крайна сметка, самата теб – старото отношение се възвръща: „Защо тя не може да пие като дама?” или „Защо аз не съм способна да пия като другите жени?” Или „Защо аз не мога да се спра?. Нямам сила на волята.” Или даже: „Аз за това не отговарям”. В личните отношения в началния етап честичко се разглежда като нарушаване на нормите на поведение, а на далеч по-късните стадии – като дълбоко морално падение.

Може би, най-странното и коварно свойство на алкохолизма е неговата способност да остава незабележим за самия болен. Алкохолиците здраво умеят да не забелязват собственото си заболяване. Често те се оказват последните, които признават, че у тях съществува проблем с алкохола.
Ако за алкохолика е така трудно да разпознае своята болест, то как е възможно вие да различите алкохоличка ли сте или не? Какво се явява мярката, позволяваща да се определи наличието на алкохолизъм? Пиенето от сутринта (отрезвяването)? Пиенето сам? Количеството на изпитото? Нито едното, нито другото, нито третото. Показателят не е в това кога, с кого, колко и какво (алкохолът си оставя алкохол извън зависимостта от мирис, вкус и с какво е разреден) или даже това защо пиете. Истинският показател са отговорите на следните въпроси: какво е направило в вас пиенето, как влияе на вашия семеен живот, на дома ви, работата или училището, на вашия социален живот или физическо състояние, на вашите емоции?

Неприятности във всяка от тези области могат да служат като признак за това, че вие страдате от алкохолизъм. Изобщо не е задължително щото проблемите още от самото начало да бъдат опустошителни. Някои алкохолици започват с това, че периодически пият в компании, т.е. с „битово пиянство”, радвайки се, че могат в буквалния смисъл „безболезнено” да пият по-много. Други изпитват типичните симптоми на алкохолизма от самото начало. Ако вие запазвате способността си да „функционирате” в ролята на домакиня, учаща се, служеща и т.н. и при това се изхитрявате да скривате последствията от пиенето, се попитайте: колко усилия, колко с една сила на волята влагате за това, да криете това? Стрували си труда? И има ли в това макар и някаква радост?

Алкохолизмът е прогресиращо заболяване. Рано или късно сте започнали, употребата на алкохол става все повече и повече неуправляема. И на практика самите опити да контролирате този процес става ваша изцяло поглъщащо занятие. Преходът на вино или бира, обещанията да пиете само в почивните дни, установяването на интервали между чашите – ето само малка част от „техниките” на прием, измислени от алкохолиците в опитите да вземат под контрол употребата на алкохол. Подобни уловки и неимоверни усилия сами по себе си се явяват такива също класически симптоми на алкохолизма, както и кошмарния махмурлук или плашещите загуби на паметта.

Съществува граница и за да се премине, съвсем не е задължително да попадате на болнично легло, в рехабилитационен център или в затвора, макар че много жени са дошли в АА едва след като са преминали тези стадии. Вие можете във всеки момент да отскочите и да не се пързаляте надолу по наклонената плоскост на болестта, наричана алкохолизъм, просто помолвайки за помощ и проявявайки готовност да се справите с проблема си. Не е важно, на колко години сте, 15 или 50, богати ли сте или бедни, випускница от колеж или училище, дали живеете под покрива на семейството или самостоятелно, дали лежите в болница или сте в затвора, или „бомжувате” на улицата – помощта може да дойде при Вас, трябва само да се решите да помолите за нея.

В АА не е нужно да попълвате анкети или да плащате встъпителна вноска. Няма необходимост да се абонирате за задължителен курс на лечение. Вие просто ще се срещате с мъже и жени, намерили начин да се освободят от алкохолната независимост и започнаха да възстановяват онези поражения, които алкохолът е причинил на техния живот. Вие също можете да придобиете тази свобода и възстановяване. В тази брошура вие ще намерите не суха статистика, а ще прочетете лични истории на жени, страдащи от алкохолизъм. Тези истории бяха избрани, за да дадат представа за обикновения опит на жени-алкохолици, да покажат онзи широк спектър на типове жени, на които се е отдала да се избавят от болестта, да покажат какво означава за тях и, може би, да стане и за вас. След посещаване на първи сбирки някои жени казват: „Топли чувства от общуване с хората, които имат същите проблеми, както и аз …”, „съчувствие и разбиране …”, „атмосфера на безусловна любов …”, „аз разбрах, че не съм сама”.

„Тези нарушения на обещанията,
дадени на моите деца …”

Майка ми почина, когато бях на 12 години и на мен ми се струваше, че моя живот би могла да бъде различен, ако тя бе между живите. Както и да би било, но сега аз съм сигурна, че моят проблем стана част от мен още тогава. Мен ме преизпълваха чувство на непълноценност и крайна срамежливост. Баща ми правеше всичко възможно, за да ни отгледа мен и двете ми по-малки сестри, да запази семейството заедно до момента, докато не постъпих в колеж. След това той прати в училище-интернат и двете ми сестри.

Аз помня онова чувство на всепоглъщащ страх, обхванало ме, когато баща ми ме оставяше в колежа. Аз просто знаех, че няма да смогна, няма да съумея да свикна с всички тези хора. Аз не се вписах тук от самото начало и именно и така се чувствах. Поради това, годините, прекарани в колежа, бяха за мен период на оскърбени чувства, отхвърленост и страх.
И най-после, аз се омъжих. Съпругът ми бе много привлекателен мъж и аз си мислех, че ще успея да забравя своите страхове и да бъда свободна в общуването с хората. За нещастие, това ми се отдаваше само когато пиех. Още в колежа аз научих, че чашка-две облекчават общуването. А три чаши ми позволяват да забравя за това, че не съм красавица!

В края на краищата, се появиха децата, станали за мен най-важното в живота. Но, аз се събуждах сутрините в ужас, спомняйки си, че вчера аз, бидейки пияна до безчувственост бясно карах колата в околностите на града с децата в нея.
След това съпругът ми заболя. Самотна и изплашена, аз изпитвах потребност да пия въпреки че децата ми, а сега и съпругът ми зависеха от мен.
Ние се преместихме в малко градче в щата Масачузетц при родителите на съпруга ми. Надявах се, че новият кръг на общуване ще разреши моите проблеми. Но това не се случи.

Смея да ви уверя, че един от най-добрите начини да не се харесаш на собствената си свекърва – това е да се напиеш пред очите на всички в малка общност. Следващото ни преместване бе в стар фермерски дом, който бе трудно да бъде отоплен и да се поддържа в ред. Съпругът ми регулярно беше в пътувания и моите пиянства зачестиха.
Една нощ, аз взех със себе си една възрастна съседка и се отправихме към бар на няколко мили от дома ни, оставяйки единадесетгодишния си син да се грижи за сестрите си. Един от мъжете в бара предложи да ни докара с моята кола до нас, но аз го убедих, че ще се справя и сама. При пътуването към дума аз леко превиших скоростта, не се справих с управлението и се блъснахме в крайпътен стълб. На съседката й изскочиха синини под двете очи. Онзи мъж от бара, който предлагаше да ни откара до вкъщи, без да ми казва нищо, беше решил да проследи как ще се приберем. Той помогна да измъкнем колата от канавката и да я паркираме пред дома. Той поседя с нас малко, но когато си замина, аз се качих на втория етаж и открих, че синът ми седи с играчка сачмено оръжие зад радиатора и се цели надолу.
- Господи, с какво си зает ти? – го попитах.
- Не знам, мамо – отговори ми сина, - но помислих, че може би ти е необходима помощ.

В този момент аз реших, че съм достигнала дъното. Убедена, че трябва да съществува някакъв движещ фактор, който ни заставя да поискаме да станем трезви и аз бях сигурна, че за мен такъв фактор бяха деца ми.

Никога няма да забравя вечеринката по случай на четиригодишнината на малката ми дъщеря. В този ден майки доведоха децата си на гости, но като ме видяха – останаха до края на вечеринката. Аз бях дотолкова пияна, че те не рискуваха да оставят децата си сами.
И именно тези нарушения на обещанията, дадени на децата ми, ме заставиха да осъзная, че аз не мога повече да живея така и трябва да се обърна за помощ към АА. Както и болшинство други хора, и аз имах напълно погрешни представи за това, което ще намеря там. На мен ми се струваше, че всички алкохолици са пропаднали личности. Но, още на първата си сбирка бях поразена, срещайки там хора, които ми бяха известни като уважавани енориаши на местната църква. Освен това, когато аз за пръв път влязох в стаята, където се провеждаше сбирката на АА, у мен се появи възхитително усещане за съпричастност. Беседвайки с членовете на АА, аз открих, че не съм единствената в този свят, която е извършвала онези постъпки, които аз съм сътворила, причинявайки болка на хората, които обичах повече от всичко на света. Страхувах се, че навярно, полудявам. И бях благодарна, когато научих, че алкохолизмът е тройна болест, че аз съм болна физически, умствено и духовно.

В продължение на първите няколко години на мен ми бе трудно да посещавам редовно сбирките на АА. Децата бях още малки и не винаги ми се отдаваше да намеря някой, който да поседи с тях. Нещо повече, аз се влюбих в АА от първата сбирка и някак си реших, че в тази Програма ще намеря отговор на въпросите си. И макар че не получих всички отговори веднага, то аз постепенно ги намирах. В началото аз все още си оставах толкова срамежлива, самоуверена и затворена, че ми бе много трудно да помоля и да приема ръката за помощ, щедро протегната ми насреща.
С времето, преминавайки през 12-те Стъпки, аз осъзнах, че ако приема любовта, така свободно предложена ми и се постарая да я споделя с други, аз ще мога благодарение на АА да се науча да се чувствам добре с другите. За мен това бе забележителна крачка напред. И тя ме доведе до един от най-големите подаръци, които са ми дадени от АА – умението да не се страхувам. В АА аз се научих да вярвам и значи, да живея без страх.

„Аз мислех, че Бог – това е алкохолът”

Аз бях приемно дете, и на около 7 години ме преместиха в приют. Монахините в приюта постоянно се молеха на Бог, но да намеря този Бог, за който те през цялото време говореха, аз не можах.
Когато бях на 9 години, аз за първи път опитах малко вино и казах: „Ето, това е онзи Бог, за който те говорят”. Аз мислех, че тази е напитка е Бог. Изгониха ме от училище, поради това, че се включих в спор по въпроса за етническите групи. Едно от момичетата ме наруга: Ти … пуерториканка!” И аз й се нахвърлих. Когато дойдох на себе си, бях в усмирителна риза.
- Знаеш ли, какво сътвори вчера вечерта? – ме попита медицинската сестра.
- Не- отговорих аз. Тя ми разказа, че съм се сбила с друго момиче. Тя вече била в безсъзнание, но аз съм продължавала да крещя, че искам да й изтръгна сърцето и съм разбила бутилка от газирана вода, за да изпълня заплахата.
Искаше ми се да се напусна приюта и затова се омъжих. Когато бях в петия месец на бременността, мъжът ми ме напусна и постъпи в армията. Аз отидох за помощ при свекървата. Тя ми даде бутилчица уиски „Кентъки Джентълмен” и каза: „Просто ще глътнеш малко преди лягане – и ще заспиш. И няма да има никакви проблеми”. Аз изпих цялата.
Обърнах се към Червения кръст, за си изясня как ще живея по-нататък. Те ми казаха, че единственият начин е да работя и поради това аз се посветих на работа наведнъж на две места. А моят малък „Кентъки Джентълмен” ме последва.

Аз работех и спестявах пари, а след четири години съпругът ми се върна. Той каза, че можем да съберем парчетата заедно и да започнем на заедно отначало. С парите, с които бях спестила, купихме сладкарничка. Ние търгувахме и с алкохол и така се вкарахме в маса тъмни дела.
С мен ставаше нещо недобро. Аз постоянно изгонвах съпруга ми от магазина, за да мога да пия всеки ден, докато го няма. Аз бях сигурна, че той не ме обича, децата ми също не ме обичат и никой мен не ме разбира. На мен ми бе необходимо нещо такова, което би ме заставило да искам да живея.
Получих работата на барман и на мое разположение имаше колкото си искаш мъже и алкохол. Смятах, че най-накрая съм намерила щастието си. Исках да се отърва от съпруга си и поради това, когато за него дойде полиция аз казах къде да го намерят. Полицаите го заловиха и той бе осъден за умишлено убийство.
Докато съпругът ми бе в затвора, аз изгубих работата си на барман. Аз не бях способна на нищо друго, освен да пия. Трябваше да живея някак си, а единствените хора към които бих могла да се обърнаха, бяха постоянните посетители на бара. Поради това аз извършвах много лоши постъпки, но ги считах за оправдани – за да имат децата храна. Струваше ми се, че не нямам никакво право на по-нататъшен живот, защото съм съгрешила пред Божите закони. А усещах себе си мръсна. Три пъти се опитвах да се самоубия. Опитах се да взема и децата със себе си, за да не им се наложи да страдат така, както аз страдах. Включих газовата печка, взела четири литрова бутилка джин и седях, очаквайки смъртта. Но съседи изкъртили вратата и ме отвели в болницата. Казваха ми, че имам проблеми с алкохола, но аз не желаех да чуя. Искаше ми се да умра пияна.

Когато съпругът ми излезе от затвора, той реши да замине с любовницата си. Аз бях принудена да продам дома си и да се установя в не мебелирана квартира. Три пъти на улицата се опитваха да ме изнасилят. Последният път силно са ме пребили и аз изкарах три месеца в болница. Прииска ми се да се разплатя с всички мъже. Започнах да се крия по улиците, провокирайки мъжете, че ако някой се спре до мен, до го убия и да вляза в затвора. На таблетки и алкохол отново се озовах в болницата. Психиатър ми каза, че имам проблем с алкохола и трябва да се обърна към АА. Аз отговорих, че без алкохол не мога да живея.
Но към АА се обърнах, а когато отидох на първата си сбирка, видях там само мъже. Аз ненавиждах мъжете, исках всички те да издъхнат. Въпреки това, приседнах, спомняйки си за това, което ми бе казал лекаря: „Отиди, седи и слушай!”. Да отида трезва не ми се получи – аз все пак бях изпила няколко чашки. Помня, като чух, че алкохолизмът е прогресираща болест и че имам добра възможност да започна нов живот.

Аз бях вече три месеца в АА, но продължавах да пия, задавайки си въпроса: „Защо не мога да спра? Може би те всички лъжат? Навярно, те всички пият!” Веднъж вечерта – в този ден бях изпила три чашки – седях на сбирка и за първи път от много години почувствах как бие сърцето ми. На ум си казах: „Ако това си Ти, Бог, ако това е Твое проявление, позволи ми да се захвана на края на спуснатото от Теб спасително въже,извади ме от тази бутилка, за да мога отново да живея сред хората”. Аз знаех, че с мен става нещо прекрасно и аз си тръгнах след сбирката със забележително чувство. Това бе на 3 юли. От този ден аз празнувам своя Ден на независимост в АА – денят, в който станах независима от бутилката.

Началото никак не бе леко, но моята наставница ми помогна да го премина. След това аз се заех със служене в Групата. След два месеца отидох в офиса на Интергрупата и отговарях на телефонните позвънявания в испанския сектор. Днес аз благодаря на Бог за това, че съм правила всичко това, защото то ми даде възможност да се държа по-на далеч от моите пиещи приятели. Сега аз съм координатор в испанския комитет. Завръщам се в училището. Знам, че има много жени, приличащи на мен, особено сред испаноезичните. Имам прекрасен живот и всяка вечер се моля за това, да съумея да занеса идеите на АА до други алкохолици.

"Чувството за вина, страх и разкаяние
станаха мои ежедневни спътници”

Сега, когато в пълна степен се наслаждавам на трезвостта си, аз съм в състояние да видя доколко сляпа съм била в продължение на 20 години. За първи път пих на Тринадесет. Изпих при спор голямо количество портвайн, жестоко се напих и ми стана толкова лошо, че аз си дадох дума повече да не пия така. В средното училище общувах с по-големи момчета. Те пиеха и им нямаше нищо, което би ми се харесвало повече. Аз пиех, защото това ми харесваше и веднъж започнала не можех да се спра, тогава, когато на другите им се отдаваше това. Ако вие сте любители на пиенето, аз бих била с радост ваша компания. Ако пиенето ви е безразлично, то и вие бихте ми станали безинтересни.

На 19 г. се омъжих. Съпругът ми пиеше. Той обичаше това и можеше да изпие достатъчно много без видими последици. Появи ми се пожизнен събутилник и нашият съпружески живот продължаваше като един безкрайно дълъг празник.
Година след раждането на дъщеря ми аз силно заболях. Нашият семеен лекар ме посъветва да спра да пия, казвайки, че съм потенциален алкохолик. Аз се смеех и игнорирах и него, и близките си, и приятелите, които ме осъждаха за пиянството.
Все по-често губех контрол над себе си. Понякога това, което започваше като няколко чашки за вечерта, прерастваше в седмичен запой. За да се получи някак си да се измъкна, ние се преместихме в друг район и аз отидох да работя. Започнах да търся поводи, за да пия по-често. Веднъж по път за работа хванах преминаваща кола и се задържах, за да пия. Помня как изпих още две чаши след първата. Дойдох на себе си след три дена. Тогава за първи път изпитах страх. Казах на семейството си, че трябва да съм психически ненормална, след като веднъж съм допуснала това.

Започнах да посещавам психиатър, но така и не му разказах за пиянството си, споменавайки само за това, че много рядко пия – когато има повод. Не казах и за това, че обикновено правех всичко за да го има поводът и че визитите при него също бяха такъв повод.
Годините минаваха и аз достигнах до стадия, когато изобщо престанах да се справям с живота. Със съпруга ми няколко пъти се разделяхме, а когато се помирявахме се надявахме, че работите ще се променят.
И те се променяха – в лошата посока. В края на краищата, аз попаднах в болница, където лекарят ми съобщи, че съм шизофреничка. Бях неимоверно доволна: аз съм луда, душевноболна, но не съм алкохоличка!

Когато, най-накрая, престанах „да чувам гласове” и се възстанових, аз трябваше да отпразнувам това. Лекарят ме посъветва да не пия нищо освен хубаво уиски и то не повече от три дози. Наистина, той не каза какъв размер трябва да бъдат чашите.
С мъжа ми окончателно се разделихме. Той ме постави пред избор: или той, или бутилката. Аз вече нямах избор – по това време вече не можех да живея без да пия. Следващите две години преживях в пълен кошмар. Чувствата на вина, страх и разкаяние станаха мои ежедневни спътници. Нямах вече и приятели – те преминаваха на другата страна при моето приближаване. В по-голямата част от времето аз бях като зомби. Най-накрая, когато за „ен-ти” път се събудих в непозната стая с непознат, разбрах, че повече не съм в състояние да понасям това. Осъдиха ме на затвор за престъпление, извършено в състояние на алкохолно опиянение. Благодарение на програмата на АА, аз най-накрая се научих как да живея. Когато започнах да посещавам сбирки на АА в затвора, моите молитви за помощ бяха чути. Една от жените често повтаряше изречение, което най-точно описва онова, което се случи с мен в тази Общност: „Аз започнах да живея, когато престанах да се оплаквам и започнах да се опитвам”. Аз се опитвах да работя по програмата, предложена ми от АА в Дванадесет стъпки – образец за днешния ден и за цял живот. От тази програма научих две неща. Първото – напълно да призная поражението си. По-рано аз се опитвах да продължавам безнадеждната борба с бутилката. Предадох се и чрез поражението си - победих. Второто – да променя себе си, защото светът не се кани да се промени така, че да ме устройва мен „веднъж нещастната беднячка”. Всичко бе толкова просто: за да няма в мен каквото и да било заради което съм се спускала по пътя на алкохолизма до състояние на нищожество, аз повече не искам да имам. Прекарах 14 месеца в изправително учреждение поради това, че не можех да живея без бутилката, но сега се научих на това.

Сега аз съм само една спица в колелото на нашата Общност. Бе ми даден втори шанс да стана онази майка, която винаги съм мечтала да бъда. Да, имам велики дарове – възвръщането на дъщеря ми и нейната любов. Вчера аз само съществувах – без надежда, нямайки нищо освен страдания и несгоди. Днес аз живея с надежда, защото нося вестта за надеждата на други алкохолици. Тази програма работи на такъв принцип: ти много искаш да придобиеш трезвост, а имайки я, я споделяш с другите.

„В последния стадий на пиянството си …
заплашвах пациентите, ходех пияна на дежурство, замислях убийство …”

Аз съм алкохоличка. И още – дипломирана медицинска сестра, неомъжена жена, която се наслаждава на активен начин на живот. Но така не е било винаги. Трезвостта ми в АА е малко повече от пет години и това бяха най-щастливите години в живота ми. До отиването ми в АА аз вече около година бях „суха” от страх пред още една среща с „детокса”. Аз се заклех, че никога повече да кусна алкохол, защото не бих преживяла още един път такъв изход от запоя, който стана между Рождество и новата 1977 г. Рано сутринта на Рождество, управлявайки кола в пияно състояние и под действието на наркотици, аз отнесох телефонен стълб и не за първи път потрошавах колата. Попаднала в травмопункта (на мен още бе престилката на медицинска сестра), аз започнах да се държа провокативно, не отговарях на въпросите на лекарите и се отказах от помощ до следващата сутрин, когато биха могли да ме приемат вече без признаци на употреба на алкохол и други променящи съзнанието наркотици.

В това време, доколкото си спомням, аз пиех вече ежедневно и вземах всякакви препарати, които можех да си доставя както с рецепта, така и без. След уволнението ми моите увеличаващи раздразнителност, нервозност и махмурлийското треперене преминаха в пълно мащабни халюцинации, съпровождани от все по-нарастващ ужас от това, което изпитвах.

Не можех да се върна в болницата, в която по-рано работех, а семейството ми не можеше да търпи повече моето антисоциално поведение. Цялата следваща година аз се спусках и спусках към дъното, дълбочината всеки път се увеличаваше, но в моите възгледи за живота не ставаха никакви промени. Възстановяването ми започна когато спрях да вземам наркотици и започнах да предприемам активни опити да поправя нещата. И това започна с първото ми посещение на сбирка на АА. Бях срамежливо дете, изключително чувствително, с излишно тегло и много неуверена в себе си. Търсех утеха в книгите, играейки ролята на „малка майка”. Помня усещането за собствената си важност, когато след молби татко ми позволяваше да „сделать хлебок из эго бокала”. Харесваше ми действието на алкохола. Първото ми истинско „отцепване” стана, когато бях на тринадесет. Струваше ми се, че единственият начин да заглуша чувството си за непълноценност, угризения на съвестта, бе да се напия.

В училище аз се смятах за добра приятелка, готова да „даде и последната си ризка” на който и да е. Стремежът да угаждам на хората ми причиняваше много мъка, особено в моята професия, докато не се научих да казвам „не” на първата си чаша.
Да се обличам в бяла престилка и с шапчица, за мен това означаваше да бъда нещо като разкошна Чудо-медсестра. Без униформа аз се увличах по протестната култура на хипита-та. За да компенсирам това, аз би трябвало да бъда Флоранс Найтингел. Аз вечно недоволствах за некомпетентността около себе си, убедена че само аз единствено изпълнявам работата правилно.

Поради тази злоба и страданията ми се налагаше да пия след работа, за „да изпусна парата”. На мен ми бе нужна работа, за да поддържам тази си привичка и за да поддържам уважението към себе си.
В последния стадий от пиянството си аз заплашвах пациентите си, ходех пияна на дежурство, замислях убийство, продавах наркотици на деца, преминах през „предозиране”, направих два аборта и се „отцепвах” в баровете, бидейки в униформата на медицинска сестра. От мен миришеше лошо, предадох своята най-добра и последна приятелка, преспивайки със съпруга й. Сядах зад волана, когато бивах твърде пияна, за да ходя пешком. Разбих няколко коли и нееднократно ме е спирала полиция, но аз не помнех нищо за това.
Ненавиждах пияниците, защото бяха видимо доказателство за това, което се криеше под моята маска – манипулираща, нечестна, изплашена самотна жена. Изгубих по-голямата част от живота си, за да се опитвам да изглеждам това, което не съм на практика. Аз не знаех, докато не започнах да се възстановявам, че съм точно такава каквато винаги съм искала да бъда.

В АА ми показаха как може действително да се променя – вътрешно, а не външно. Това са направили хора, които сега се надсмиват над проблемите си, плачат от радост и се наслаждават на трезвия си живот.
Сега аз работя като бордова медицинска сестра в транспортна вертолетна компания. Такава възможност за професионално израстване от която аз не бих могла да се възползвам, ако не бях трезва. Имам репутация на честен човек, макар че понякога моите изказвания да са не особено дипломатични. Прелестта на трезвостта се заключава в умението да признавам своята неправота, ако обидиш някого с необмислена дума или постъпка и да продължиш отношенията от тази отправна точка. Когато пиех, до ужас се страхувах, че някой ще научи за извършените от мен грешки. По този начин, аз бях лишена от възможността да се уча от тях и продължавах да ги повтарям отново и отново.

Сега аз мога да се уча и да раста заедно с хората, които ме окуражават в живота без да предявявам нито към тях, нито към себе си завишени изисквания. Върнах се в църквата от своето детство с вярата на възрастен човек. Вземам активно участие както в служенето на АА, така и в обществения и професионалния живот. Единственото, за което ми се налага все още да се боря в Програмата – това е способността реално да оценявам себе си по отношение на другите хора. Придобиването на самоуважение и приемането на себе си са може би най-трудните задачи. Излизайки от по лосата на лошия късмет в много трудни жизнени ситуации, аз придобих някакво себеуважение и покой, независимо от това получавах ли одобрение или не.
Аз съм толкова признателна за дара на честната любов към себе си. Винаги съм искала да бъда полезна и способна да помагам на другите, но не бях в състояние да правя това подари своята парализираща зависимост. Сега аз съм свободна и живея живот , за който дори и не съм мечтала, аз все повече с всеки ден разбирам, че единственото ограничение в живота ми е недостига на вяра. От ходещо зомби се появи способна, пълноценна и грижеща се жена.

„Аз ще мога да направя това сама. Аз съм умна”

Сега тя спи в моя дом, новата ми приятелка по АА. Когато я доведоха тук, тя бе пияна и в безсъзнание. Около тялото й намерили почти празно шишенце от таблетки със сънотворни. При мен е доведоха, защото съм лекар и алкохолик.
Аз не мога със сигурност да кажа кога точно съм станала алкохолик. В тийнейджърска възраст ходех на танци. Приятелите на моя брат са го молили да ме кани, защото ми стигаха няколко чашки, за да стана весела. Но, в по-голямата част от времето когато на хората около мен им бе радостно, на мен ми беше тъжно. След като получих първата си работа на стажант в хирургическото отделение, ме поканиха на вечеринка с други работещи в болницата. Аз толкова се напих от една чаша вино, че паднах върху масичката за списания. Моята най-добра приятелка бе шокирана и каза, че дамата трябва да може да пие две чаши вино, иначе не е никаква лейди. Попитах какво трябва да направя и тя ми отговори, че трябва да практикувам.

С това и се занимавах, основно в дома, където майка ми твърдеше: „Дама, която пие толкова много, не може да бъде лейди”. Но ми се струваше, че виното повишава продуктивността ми. Аз можех да работя по-дълго по нощите, когато исках да прочета или напиша нещо. Бях честолюбива и искаха да стана завеждаща в своята болница. Нещо повече, аз бях най-умният лекар, най-красивата жена, най-добрата дъщеря и най-добрата приятелка.
Кариерата ми действително беше излитане, макар че продължавах да пия. Никога не бях пияна, но и трезва не бях. По-късно в един необикновено тежък ден моя колежка каза, че отива в общата стая (където лекарите прекарваха свободното си време), защото й необходимо да пийне. Този ден за мен стана началото на края. Тя пийна съвсем мъничко, а ето вече след шест месеца аз пиех по чаша водка всяка сутрин. Изпълнявах работата си все по-лошо и по-лошо и я прехвърлях на други. Майка ми се измъчваше, но аз винаги можех да намеря повод да пия. Разбирах, че има проблем с алкохола. Бях чела медицинска литература по въпроса и знаех какво може да се случи с моя мозък. Исках да спра, но не знаех как. Само знаех, че трябва да напусна болницата преди да разкрият, че пия. И когато ми се разкри възможност, си купих частна практика и напуснах болницата.

По това време майка ми почина. При връщането ми в къщи вече нямаше въпроси: „Колко си изпила? Колко похарчи за пиене?”. Аз сама си бях стопанка. Аз пиех и пиех в самота, защото приятелите ми бяха изоставили. Аз вече не бях най-умният лекар, най-красивата жена. Останах насаме със страховете си. Аз бях принудена да пия.

Отчаянието ми се засилваше, а не виждах изход. Най-накрая, един от пациентите ми съобщил в съвета по здравеопазване, че съм била пияна. Като резултат ми се наложи да се застана пред професора, който разследва подобни случаи. Именно там стана и чудото. Той разбра в какъв ад живея и ми даде книга за алкохолизма. Независимо от това, че по времето на четенето пиянството ми продължаваше, аз видях светлината на надеждата. След няколко дни казах на лекаря, че искам да се среща с членове на АА, за които се разказваше в тази книга. Седмица по-късно дойде обаждане от мой състудент, който бе станал психиатър. Той ми съобщи, че в нашия град има АА и ми обясни къде и кога се провеждат сбирките. На сбирка отидох едва след две седмици и само предварително пила. Отворих вратата – там седяха шест МЪЖЕ. Напрегнато чаках какво ще ми кажат.
- Какво да правя? – попитах аз. В къщи имам половин бутилка, а другата половина я изпих преди идването си тук.
Говорех честно за пиенето си. Какво се случваше?
- Можеш да правиш каквото искаш с тази бутилка, - ми отговори един от мъжете. Изпий я или я излей. Това си е твоят живот.
За първи път не ми забраняваха да пия. Същата вечер аз допих бутилката, но на следващата сбирка отидох трезва.

Започнах нов живот. Приятелите в групата ме разбираха. Аз се чувствах като у дома си. Намерих щастието и извън групата също. Можех да изпълнявам работата си и пациентите ми започнаха да ме обичат и уважават. Старите ми приятели се завърнаха.
В продължение на 19 месеца аз бях щастлива, но не работех по Програмата. Изпълнявах много работа по 12-та Стъпка, помагайки на други алкохолици, но само за да избягам от себе си. Веднъж имах емоционален срив и взех две таблетки транквилизатор. На следващия ден взех четири, а след това започнах да приемам все повече и повече.

След това достигнах до дъното си. След опит за самоубийство се свестих в дома си и отрих, че все още съм жива. Осъзнах, че съм алкохоличка и позвъних на приятелите в АА.
След два дни срещнах друг член на АА, лекар, който сега ми е съпруг. Започнах да живея отново. Посещавам сбирките и работя по Програмата, която ме научи как да постигна душевен покой без алкохол и таблетки. Аз отново установих отношения със своята Висша сила. Без Него аз не бих била толкова щастлива алкохоличка. Докато пишех историята си, моята нова приятелка по АА, за която писах в началото, вече се събуди. Тя е жива и не пие вече 24 часа. АА работи.

„Смятах, че пиянството ми –
това е още един признак на неврозата”

Аз пиех повече от 20 години, без да усещам никаква тяга към това. Лесно бих могла да мина и без алкохол, и честичко така и правех. Но имах други дълбоки емоционални проблеми. От юношеството си, а може би и по-рано, страдах от депресии. Когато бях на малко повече от 20, след раждането на детенцето ми у мен настъпи ужасна следродилна депресия. Посещавах сеанси на психотерапии, които продължаваха, с известни прекъсвания, много години. Периодически ми ставаше леко – добри времена, когато можех да работя продуктивно – но винаги ми се струваше, че между мен и онзи живот, за който мечтая, съществува невидима бариера. За този период два пъти се омъжвах, но и двата брака се разпаднаха. Алкохолът нямаше никаква роля в това. Десет години по-късно аз знаех, че имам проблеми с алкохола. Аз току-що бях постигнала професионален успех, когато изведнъж се разболях от заушка. Когато се оправих, то пък изпаднах в тежка депресия, за която нямаше видими причини. Наистина, моят лекар отбеляза, че след вирусни заболявания често има депресивни състояния. Аз не му казах тогава, че покрай депресията, която ми беше добре позната, съм изпитала нещо съвършено нова за себе си: характерът на пиянството ми се промени съвършено – започнах да изпитвам тяга.

Синът ми тогава бе подрастващ. И ако самотна пияница изпитва ненавист към себе си, то пияница, която е родител и носи отговорност за благополучието на детето, изпитва към себе си неизразимо чувство за вина и презрение. И естествено, за да се избавя от чувството си за вина, аз пиех систематично до „отцепване”, след това се събуждах, пиех и се „отцепвах” отново. Това беше кошмар.

Но някак си успявах да готвя, да пращам дрехи в пералнята и да изпращам сина си на училище. Ние с него едновременно се обичахме и се ненавиждахме един друг и бе трудно да се каже кое чувство бе по-болезнено. Той бе първият, на когото признах, че съм алкохоличка. Той му попита:
- Мамо, защо толкова много пиеш? От теб даже мирише.
- Пия защото съм алкохоличка – му отговорих.
Но аз още не знаех какво означава да си алкохолик. Привикнала да мисля за себе си като за невротик, аз предполагах, че пиянството е едно от проявленията на неврозата ми и всичко, което трябва да направя – това е да проникна още по-дълбоко в подсъзнанието си, за да разбера какво ме заставя да пия и тогава аз ще мога отново да пия, както съм могла да правя това някога. И така, аз отново започнах да ходя от един психиатър при друг.

Последното си налудничаво влизане в пиянски вид се случи, когато синът ми отиде да учи в колеж. Веднъж в почивните дни, когато отпътувах да го навестя, аз взех всички пари, които имах и купих мотел наблизо до колежа. Това бе „лечение със смяна на мястото” – аз се надявах, че сменяйки местожителството и начина на живот, ще мога да избягам от себе си. В първата година, когато бях заета с преустройството на селския дом и седем котарачета, аз действително успях да спра да пия. Когато пристигнах в Ню Йорк и посетих лекаря си, той бе доволен, виждайки, че хвърлям 30 фунта.
- Как живеете? – ме попита.
- Според мен, аз смених зависимостта – отговорих.
- Какво имате предвид?
- Аз преминах от алкохолна зависимост на транквиланти.
- Глупости. Не трябва да ставаш зависима от транквиланти.

В това време транквилантите бяха сравнително ново средство. Сега лекарите знаят това, което аз бях открила още тогава. Аз не бях способна да огранича количеството на приеманото лекарство до дозата, предписана от лекаря.
Моят път надолу бе стръмен. Първият път, когато ме хоспитализираха, аз съм била в кома, предизвикана от смесеното действие на алкохол и транквиланти. Втория път – бе напразен опит да се избавя от зависимостта от транквилантите. И в третия път – поради предозиране на барбитурати.
Сега вече ме лекуваше психиатър, който ме настани в ню-йоркска психиатрична клиника за шест месеца. Но, когато излязох от клиниката за това, че съм алкохоличка и понятие си нямах. Казаха ми да не пия, но не ми обясниха защо, поради това негодувах и естествено, пиех.

След това започна тримесечен порочен кръг – отначало пиянство, докато не изпаднах в ужас от алкохола, след това – употреба на транквилизатори, докато не изпаднех в същия ужас и от тях. Позвъних на приятелка, която бе трезва в АА вече девет месеца и казах, че съм готова да опитам. След няколко дни се оказах на първата си сбирка с потресаващо трогателно чувство за освобождение, с чувство, че съм в дома си, че моето място е тук. Огледах стаята и почувствах разлика в тези хора. Макар в миналото аз да знаех много болни хора, те почти винаги са опитвали да се приспособят към болестта си. Тези членове на АА също са били болни, но които се опитват да оздравеят. И на мен ми се искаше същото.

Продължавах да вземам транквилизатори в продължение на седмица след първата сбирка, но през тази неделя аз се захванах за мисълта, че за мен като алкохолик е добре да приемам нищо, което може по химически път да промени моето настроение.
Отначало очаквах, че явявайки се депресивна пияница, ще бъда и депресивна трезвеничка. Най-голямото чудо на трезвостта ми беше почти пълното избавяне от депресиите. Способността към самоанализ, получена от мен във времето на курса на психотерапевтичното лечение ми бе полезна, но само Програмата ми позволи да я използвам напълно.

Аз се нахвърлих на Програмата с чувство, приличащо на глад. Ходех на огромно количество сбирки и така се потопих в Програмата, че за известно време трудно бих могла да се съсредоточа върху нещо друго. Но докато се опитвах да работя по Програмата, тя започна да влияе на целия ми живот. Това се проявяваше в моето душевно спокойствие, в отношенията с хората и бавното възстановяване на професионалното майсторство. Особено благодарна съм за отношенията със сина ми, който придоби нова вяра в живота и себе си, виждайки моето оздравяване.

- Мамо, след като ти можеш да направиш това, то и всеки би могъл – ми каза той веднъж.
Малко неудобно, но мило. Аз действително се чувствам отново родена от момента, в който отидох в АА. Като че ли се счупи тази невидима бариера, която винаги съм усещала между себе си и живота, който бих искала да живея. На мен ми се иска да живея така, както живея сега – живот, основан на принципите на АА.

„Аз бях типична домакиня,
пияница зад щорите”

Казвам се Дорис и съм алкохоличка. Бях на 65 г., когато дойдох в АА – на доста повече, отколкото другите – решила, че трябва да стигна до трезвост или да завърша своите златни години като пияна майка и баба.
Бях типична домакиня – „пияница зад щорите”. Алкохолът, както трябва, ми пречеше на живота и ми причиняваше много проблеми дълги години, но аз не разбирах какво става до момента, който настъпи пет години преди отиването ми в АА.

На мен ми се наложи да предприема три опит да стигна до трезвост в АА: при третия път вече нямах избор – не ми оставаха толкова много години, за да съм трезва. Израснах в дом на алкохолици. Баща ми пиеше като кон и тръгнах като него. Не можех да седя, бавно отпивайки уискито като майка ми.
На 16 год. захвърлих училището и се омъжих за човек, 12 години по възрастен от мен. Тогава имахме славен живот. Аз не пиех, защото у нас нямаше алкохол. Толкова е просто.

Изгубих първото си дете на третата година от омъжването си и само след четири години у нас се появи син Джон. За първи път аз здраво се напих точно пред неговото раждане. Отидохме на пикник с близки и аз така се нахвърлих на бира, че пях и плясках на масата като глупачка. През целия път до вкъщи ми се повръщаше. Съпругът ми се смееше.
Дъщеря ни Линда се роди в 1937 г. В годините на войната живяхме много весело и аз вярвах, че съм способна да спра да пия, щом само поискам. Аз започнах отново диво да се напивам и започнах да страдам от махмурлук.
Не мога да кажа точно кога съм преминала границата и кога съм започнала да крада пиене. Съпругът ми беше битов пияница, който можеше да изпие една чашка и да отиде да спи. По неговото разбиране пиенето – това е напръстник с уиски и пълна чаша сода. Аз и не можех да си представя как може да се пие така. След раждането на нашето трето дете в 1947 г., аз, отивайки си вкъщи след работа, изпивах чаша „Метрикал” – диетична напитка от това време. Това беше опит да сваля излишното тегло (което си го имам и досега), но в напитката добавях и малко алкохол. Имах маса проблеми, но не исках да признавам това. Ние се преместихме и първото, което бързичко си изясних бе къде се намира магазинът за вино. Нашите две по-големи деца бяха забележителни, правеха всичко, което си трябваше и у тях на раменете били умнички глави. На младшия ми, Дейвид, моето пиянство би трябвало да е оказало влияние в голяма степен. Той се увлече по наркотици, което ми даде отличен повод да пия. Нашият син бе болен така както и аз, а аз бях болна като него. А съпругът ми се мяташе нас 19 адски години.

Дейвид се оказа мой посланик. Той ходеше в лечебния център, където срещнал жена от АА. И ето този наркоман говори на майка си, че те трябва да се срещне с тази възстановяваща се дама-алкохолик. И така, аз седнах в автобуса и отидох в този лечебен център, където бе Лериза и поговорих с нея. Тя ми даде Голямата Книга. Вечерта тя и наставницата й ме заведоха на първата ми сбирка. Това бе пет години до момента, когато станах готова да спра да пия. Като че ли бях готова да слушам, но не и да работя. Аз си отивах към дома след сбирката и пиех.
За да разбера това, ми потрябва много време, но фактите бяха очевидни. Аз пиех ежедневно и знаех, че съм в голяма беда. Отивайки на вечеря веднъж след моето първо запознаване с АА и изпълзявайки от колата, аз заявих на съпруга ми: „Трябва да ме настаните в лечебен център”. Пътуването бе организирано. Аз не помня много-много как е ставало всичко това. Просто знаех, че трябва да пътувам.
Единственият проблем, който не ми се искаше да признавам, бе че изпитвах неловкост поради възрастта си. Там имаше младежи на 14-15 години и жени на възраст 30-40. Друг удар за мен стана това, което ми разказаха как моята дъщеря написала във въпросника на центъра, че баща й е необходима да поговори с някой. Тогава за пръв път разбрах колко болно му е било на съпруга ми. От това също ми бе достатъчно болно и аз бях изпълнена с решимост да достигна до трезвост. Излязох от центъра и открих, че в АА никой не обръща внимание на възрастта ми. Оставах трезва вече година, но все още се чувствах неудобно. Казвах си, че всички те гледат на мен като на мила старица. Почувствах ужасно самосъжаление. Те не знаеха нищо за мен, защото аз и не се канех да им разказвам нищичко. Бях всезнайко, която се делеше от хората.

Мина немного време и аз отново пих. Беше ми лошо, но позвъних на двама членове на АА, които дойдоха и ме отведоха на сбирка. След това аз ходех на сбирки вече самостоятелно. Сега си имам домашна група, където мога да си спомням последното си пиене.
Когато дойдох в Общността не се чувствах удобно заради своите сиви коси и т.н. Аз бях по-голяма от болшинството, а онези, които ми бяха близки по възраст вече от много години бяха в АА. Така, аз се чувствах като 10-годишно дете в група от детската градина.
Трябваше ми време, за да разбера, че ще ми се наложи да давам, ако искам да живея по Програмата. Имаме силна група на АА, в която се подкрепяме един друг и аз мога да прекарвам времето си с 50 годишни жени; аз съм на 72, но съм с тях наравно. Служенето като секретар на нашата група за мен бе повратен момент към началото на усещането ми като част от цялото. В качеството на представител на групата по обслужването аз с удоволствие посещавах конгреси и конференции на АА. За мен е важно не просто да седя, а нещо да правя и служенето в АА ми дава тази възможност.

Чрез служенето аз срещнах забележителни хора. Моят обществен живот е пълнокръвен и аз желая на всички да имат това, което имам аз. Моите приятели в АА ме обичат такава, каквато съм – със сивата коса и всичко останало. Семейството ми ме обича, а с дъщеря ми сме приятелки. Внуците ми знаят, че съм алкохоличка и се грижат да имам сода и пуканки. Отначало ме безпокоеше това, че те знаят това. Но тук аз си помислях как не искам да бъда пак пияна майка и баба. Сега вече съм прабаба и това би било още по-зле. Щастлива съм, че семейството ми се доверява да се грижа за моя правнук.
Съпругът ми почина преди три години. На следващия ден приятелката ми по АА Филис изгуби сина си. Ние с нея се срещнахме в погребалното бюро. Това бе тъжно време за нас. Когато плачете заедно и се прегръщате в такъв тежък момент, ставате близки приятели.
Програмата и Общността са достъпни и за вас също. Членовете на АА ще дойдат и ще ви отведат на сбирка, ако не може да дойдете сами. Това е отличен начин да намерите обич и трезвост и аз никога повече няма да бъда сама. Златните години се оказаха действително златни и без тъмни петна.

„Аз бях ненаситна, вътрешно опустошена, търсеща
щастие на дъното на бутилката”

Казвам се Кети и съм алкохоличка. Благодарение на Анонимни Алкохолици и на Божията милост, не пия вече 21 години.
За първи път пих на 16 години и това бе в деня на сватбата ми. На мен веднага ми хареса ефекта, предизвикан от алкохола. Обикновено аз съм тих, срамежлив човек, но алкохолът ми позволи да правя това, за което не съм и мечтала в трезвостта.

Израснах в Куинс, в Ню Йорк, в многонационално обкръжение и осъзнаването на това, което съм – чернокожа жена ми се наложи едва когато се преместих в Чикаго. Аз не можех да променя този факт, но това само засили решимостта ми да стана нещо си.
Аз пих някакви си пет години, но поглеждайки назад, разбирам, че съм пила като алкохолик още от самото начало. Когато пиех, в мен вземаше връх друга личност. И тя не ми харесваше. Имам три деца. Последната се роди на вече крайния стадий на моето заболяване и днес виждам различията в характера й. В годините на пиянството си бях невярна на съпруга си. Обвинявах го за своите нещастия или за това, че съм се омъжила твърде рано. Бях ненаситна, вътрешно опустошена, търсеща щастието на дъното на бутилката.

Не пиех в барове. Болшинството от пиянствата ми ставаха вкъщи. Съпругът ми често пътуваше извън града по работа и аз, изчаквайки половин час, отскачах до магазина за вино, купувах си бутилка, отивах си вкъщи и пиех докато не се „отцепя”. Изпадах в състояние на диво самосъжаление, канех събутилници и заформях вечеринка. Но, чувството за самосъжаление не продължаваше дълго и се сменяше от угризения на съвестта и чувство за вина. Нямах и понятие, че съм алкохолик. Не знаех какво е това. Отново смятах, че всичките ми проблеми са заради съпруга ми и с тези мисли реших да се разведа с него. Един път, през деня седях на дивана и слушах радио или телевизор (не помня, и чух глас: „Ако имате проблем с алкохола, позвънете на този номер …”. Казваха ми, че пия твърде много, така че защо не? Ако дикторът би казал: „Ако вие сте алкохолик …”, аз никога не бих позвънила. Дама, която бе много вежлива, ме попита необходима ли ми у помощ в проблема с пиенето; тя също така ме попита мога ли да остана трезва 24 часа и аз отговорих – не. Тя каза, че да се задържи 24 часа трезв е по силата на който и да било. Аз се обидих и затворих.

Аз се отнасях към „плачливите пияници” и поради това, естествено, си и поплаках. На следващата сутрин станах, започнах да пия и си спомних, че в навечерието звъних в АА. Реших отново да позвъня. С мен разговаряше същата дама, тя предложи да позвъни на някой, за да ме заведат на сбирка. Аз отказах да ходя, затворих, плаках и пак пих.
Позвъних още един път и тя ме попита дали не може да ми изпрати литература по пощата. Литературата пристигна, аз прочетох някои материали, позвъних й пак и тя ми разказа къде се провеждат сбирките.

Това бе открита сбирка. Аз помолих съседа си да дойде с мен там. Там се изказваше един мъж. Не помня нищо от казаното, с изключение на това, че една дама ми даде брошура за новодошли, на която имаше имена и ме помоли да звънна на някой от тях преди да пия. Тя ми каза също да идвам пак. Това бе преди 21 години. Аз винаги съм вярвала в Бог. В АА наричаме Бог Висша Сила, така че да приема тази част от Програмата за мен бе лесно. На мен ми казаха да моля своята Висша Сила за помощ сутрин и да й благодаря вечер. В АА има само препоръки, а не правила и това бе добре за мен. Като че ли по-рано, винаги само са ми заповядвали какво трябва да правя. Това не ми помагаше много.
Аз продължавам и сега да ходя на сбирки, за да си напомням, че макар че оставам трезва няколко години, от пиянството ме отделя само една чаша. Анонимни Алкохолици ми дадоха възможност да се върна в училище, за което винаги съм мечтала. След няколко месеца ще получа магистърска степен по Психология. Това може да се случи само в АА. Начините да постигна това са винаги до мен, трябваше само да оставам трезва и да се възползвам от тях. Днес отново благодарение на АА чувствам отговорност. Имам хубава работа, която ми позволява да споделям опита си с възстановяващите се и все още страдащи алкохолици. За мен все още е важно – да оставам трезва днес.

Какво е програмата на АА?

Най-добрият начин да се състави впечатление за Анонимни Алкохолици и едновременно най-важният от начините да се приведе Програмата в действие е да се ходи на сбирки на АА. Провеждани регулярно в населени пунктове, разхвърлени по цял свят (сега в почти 150 страни), тези сбирки се делят на три типа, макар че не във всички региони ги има и трите: открити, закрити и за начинаещи.

Всеки човек, алкохолик или не, може да посети открита сбирка; вие можете да вземете със себе си роднина или приятел, дори и вашият спътник да няма проблем с употребата на алкохол. Погледнете около себе си на такава сбирка: едва ли ще различите алкохолиците от неалкохолиците само по външен вид. Посещаването на открита сбирка на АА с нищо не ви обвързва; просто седете тихо и слушайте как членовете на АА споделят личния си опит и обясняват по какъв начин Програмата за възстановяване им е променила живота. На вас ще ви си отдаде успешно да изнесете от такава сбирка колкото се може повече, ако вие дойдете тук колкото се може по-трезв, с открита душа, готов да възприемате мисли, които могат да се окажат нови за вас и с желание да научите повече за себе си, познавайки се в разказите на другите. Сбирките на АА не протичат като лекции, това винаги е обмен на опит.

Ако откритите сбирки са открити за всички, то на закритите сбирки се разрешава да идват само на онзи, който знае или подозира, че е алкохолик. Основна част на тези сбирки се явява неформалното обсъждане от участниците на начините за постигане и съхраняване на щастлива трезвост. Тук също така се обсъжда как се справяме с ежедневните ситуации и неизбежните периодически кризи без помощта на алкохола.
На групите за начинаещи основно се обсъжда главният проблем: как да се удържим от първата чаша макар и за един ден. Вие ще чуете полезни практически предложения от хора, които са се намирали в същото такова положение, както и вие днес, и са проживели много щастливи трезви дни. Опитът, който споделят трезвите членове на АА – това е път към трезвостта. Колкото и да е далеко член на АА от последната си чаша, той винаги казва: „Аз съм алкохолик”. Членовете на АА приемат като факт, че имат хронично заболяване и ценят Общността за помощта й в продължаващия процес на тяхното възстановяване.

Дванадесет Стъпки

1. Признаваме, че сме безпомощни пред алкохола, че животът ни е станал неуправляем.
2. Повярвахме, че сила по-висша от нас може да ни върне здравия разум.
3. Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцетe на Бога, така както Го разбираме.
4. Направихме дълбок и безстрашен анализ на самите себе си.
5. Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си.
6. Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни.
7. Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци.
8. Направихме списък на хората, на които бяхме причинили зло и пожелахме да изкупим вината си пред тях.
9. Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато това бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или другиго.
10. Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки бързо си ги признавахме.
11. Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята My спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним.
12. Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем тяхното послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си дела.