ТРАДИЦИЯ ПЕТА

      "ОБУЩАРЮ, дръж се за обущарския си калъп! ..." По-добре е да правиш едно нещо много добре, отколкото много неща - нескопосно. Това е централната тема на тази традиция. Около нея се обединява нашето общество. Самото оцеляване на нашето общество изисква съхранението на този принцип.
        "Анонимни Алкохолици" могат да бъдат сравнени с група лекари, които биха могли да открият лекарство за рака и от чиито дружни усилия зависи отговорът  за страдащите от тази болест. Вярно е, че всеки лекар в такава група би могъл да има своя собствена специалност. Всеки един от тях понякога би желал да се посвети по-скоро на собствената си област, отколкото да работи само с групата. Но след като са открили подходящо лекарство, след като е станало ясно, че то може да бъде постигнато само с общите им усилия, то всички те ще се чувстват длъжни да се посветят изцяло на лечението на рака. Пред перспективата за такова чудотворно откритие всеки лекар би оставил настрана другите си лични амбиции, каквото и да му струва това.
        Също толкова здраво обвързани по задължение са и членовете на "Анонимни Алкохолици", които са доказали, че могат да помогнат на проблемните пиячи, така както рядко се удава на някой друг. Уникалната способност на всеки от АА да се постави в положението на новодошлия и да помогне за възстановяването му не зависи в никакъв случай от образованието му, от красноречието му или от което и да е друго негово индивидуално умение. Единственото нещо, което има значение, е че той е алкохолик, който е открил пътя на трезвостта. Това наследство от страдание и възстановяване лесно се предава от един алкохолик на друг. Това е нашият Божи дар и даряването му на други като нас е основната цел, която днес вдъхновява АА по цялото земно кълбо.
         Има и друга причина за тази единствена цел. Големият парадокс в дейността на АА се състои  в осъзнаването на факта, че рядко можем да съхраним скъпоценния дар на трезвостта, ако не го подаряваме другиму. Ако една група лекари притежава средство за лечение на рака и не го дава на болните, то тези лекари биха страдали от угризения на съвестта. И все пак това няма да заплашва живота им. За нас, ако пренебрегваме тези, които все още страдат, съществува постоянна опасност за живота и душевния ни покой. Под натиска на тези изисквания на инстинктите за самосъхранение, дълг и любов не е странно, че нашето общество е стигнало до заключението, че има само една висша задача - да предава посланието на АА на онези, които не знаят, че има спасение.
          Като разкрива мъдростта за единствената цел на АА, един от членовете разказва следната история:
        "Един ден бях неспокоен и чувствах, че е по-добре да свърша малко работа по дванадесета. Може би това щеше да ме предпази от залитане. На първо място трябваше да открия някой пияница, с когото да поработя.
        И така, сочих в метрото до градската болница, където попитах д-р Силкуърт дали има подходящ случай. "Нищо обещаващо" - каза докторът. "Има един тип на третия етаж, който може да е подходящ. Той обаче е един ужасно корав ирландец. Никога не съм виждал по-голям инат. Крещи, че ако партньорът му се отнася по-добре с него и ако жена му го остави на мира, бързо ще се оправи с алкохолния си проблем. Мина през тежък пристъп на алкохолен делириум, все още не е на себе си и подозира всички. Не звучи добре, нали? Работата с него обаче може да ти е от полза, така че защо не опиташ?"
         Малко сред това седях до една огромна човешка развалина. Определено враждебно настроен, той се взираше в мен, а очите му приличаха на цепки в червендалестото му и подпухнало лице. Трябваше да се съглася с доктора - той наистина не изглеждаше добре. Аз обаче му разказах собствената си история. Обясних му какво чудесно общество имаме, колко добре се разбираме. Подчертах колко безнадеждни са проблемите на пияниците. Настоявах, че малко алкохолици могат да се справят с тях сами, но че в нашите малки групи заедно можехме да постигнем това, което бе невъзможно, ако бяхме сами. Той ме прекъсна, за да се присмее на това и каза, че сам ще се справи с жена си, партньора си и алкохолизма си. Саркастично ме попита: "И колко струва всичко това?"
        Бях благодарен, че мога да му отговоря: "Абсолютно нищо".
        Следващият му въпрос бе: "Какво ще получиш ти за това?"
        Разбира се, отговорът ми бе: " Собствената ми трезвост и един щастлив живот."
        Все още изпълнен със съмнения, той  попита: "Наистина ли единствената причина, за да си тук, е да опиташ да помогнеш на мен и на себе си?"
        "Да", казах аз. " Това е абсолютната истина. Няма уловки".
      Тогава колебливо се опитах да говоря и за духовната страна на нашата програма. Само да можехте да видите какъв смразяващ поглед ми хвърли този пияница! Едва произнесох думата "духовен" и той се нахвърли. "О!", възкликна той. "Сега разбирам! Ти търсиш жертви за някаква проклета духовна секта. Защо казваш, че няма уловки? Аз принадлежа към една велика църква, която означава всичко за мен. И ти имаш наглостта да ми говориш за религия!"
       Слава Богу,  намерих правилен отговор за това. Той се основаваше на единствената цел на АА. "Ти имаш вяра", казах аз. "Вероятно тя е по-дълбока от моята. Без съмнение ти имаш по-добро религиозно образование от моето. Затова не мога да ти кажа нищо за религията. Дори и не искам да се опитвам. Обзалагам се също така, че би могъл да ми дадеш идеално определение за смирението. Но от това, което ми разказа за себе си и за проблемите си и как мислиш да ги разрешиш, мисля, че зная какво не е наред!"
      "Добре - каза той. "Казвай!"
      "Е, добре", казах аз. "Мисля, че ти си просто един надут самоуверен ирландец, който си въобразява, че може да върти всичко на пръста си".
      Това наистина го разтърси. След като обаче се успокои, той започна да слуша, докато аз се опитвах да му покажа, че смирението е единственият път към трезвостта. Най-накрая той видя, че не се опитвам да променя религиозните му възгледи, че искам той да открие благодатта в собствената си религия, която би  помогнала на възстановяването му. След това ние се разбирахме добре.
     "Сега", заключава ветеранът, "нека да предположим, че бях принуден да говоря на този човек по въпросите на религията. Нека предположим, че му бях отговорил, че АА се нуждае от много пари; че АА се занимава с просвета, болници и лечение. Нека предположим, че му бях предложил да му помогна в домашните и служебните дела. Докъде щяхме да стигнем? Доникъде, разбира се".
      Години по-късно нашият корав ирландец обичаше да казва: "Моят наставник успя да ме спечели за една идея и това бе трезвостта. В онзи момент аз не бих могъл да видя стойността на нищо друго".