ТРАДИЦИЯ ВТОРА

   Кой направлява дейността на АА? Кой я ръководи? Това също озадачава всеки приятел и новодошъл. Когато им се казва, че нашето общество няма президент, притежаващ властта да го ръководи, няма управителен съвет, който да може да изхвърли някой допускащ грешки член на обществото ни навън в тъмнината, че нито един член на АА не може да дава заповеди на друг и да изисква подчинение, нашите приятели възкликват в почуда: "Това е просто невъзможно! Тук нещо не е наред." Тогава тези практични хора прочитат традиция втора и научават, че единственият авторитет в АА е любящия Бог, така както Той се възприема от груповото ни съзнание. Изпълнени със съмнения, те питат някой опитен член на АА дали това наистина действа. Този член, на вид напълно разумен човек, веднага отговаря: "Да! Съвсем определено действа." Нашите хора промърморват, че всичко това им изглежда неясно, мъгляво и доста наивно. След това започват да ни наблюдават с критичен поглед, научават по нещо от историята на АА и скоро се сдобиват със солидни данни.
   Кои са тези данни от живота на АА, които доведоха до този привидно невъзможен принцип? Джон Дой, добър член на АА, се премества, да речем, в Мидълтън, САЩ. Преценява, че сам вероятно няма да може да остане трезв, а дори и жив, ако не предава на други алкохолици това, което толкова щедро му е било дарено. Той изпитва духовен и етичен стремеж, защото стотици други може би страдат близо до него. Освен това на него му липсва старата му група. Той има нужда от други алкохолици също толкова, колкото те се нуждаят от него. Той посещава проповедници, лекари, издатели, полицаи и бармани ... и в крайна сметка Мидълтън вече има група, на която той е основател.
   Тъй като е неин основател, на първо време той е и ръководител на групата. А и кой друг би могъл да бъде? Много скоро обаче той споделя поетата власт да ръководи всичко с първите алкохолици, на които е помогнал. В този момент благият диктатор става председател на комитет, съставен от негови приятели. Така се изгражда анархията на увеличаващата се група - самоназначена, разбира се, защото няма друг начин. Само след няколко месеца групата на АА процъфтява в Мидълтън.
   Основателят и приятелите му се свързват духовно с новодошлите, наемат зали, осигуряват болнично лечение и молят жените си да правят литри и литри кафе. Тъй като са обикновени простосмъртни, основателят и приятелите му могат за малко да се наслаждават на славата. Те си казват един на друг: "Може би няма да е зле да държим здраво в ръцете си АА в този град. В крайна сметка ние имаме опит. Освен това, вижте колко много направихме за тези пияници. Те трябва да са ни благодарни!" Вярно е, че понякога основателите и техните приятели са по-мъдри и по-скромни. Но по-често на този етап те не са такива.
   В групата се появяват все по-сериозни проблеми. Просяците си остават просяци. Самотните сърца продължават да скърбят. Проблемите връхлитат като лавина. Все по-силни стават гласовете в кулоарите, които прерастват във вик: "Вечно ли ще ръководят групата тези старци? Нека проведем избори!" Основателят и приятелите му са наранени и потиснати. Те се мятат от едно кризисно положение към друго; обръщат се с молби от един член към друг; полза обаче няма, революцията е започнала. Груповото съзнание надделява.
    Идват изборите. Ако основателят и приятелите му са служили добре, те могат - за тяхно удивление - да бъдат преизбрани за известно време.Но ако са се съпротивлявали упорито на нарастващата вълна на демокрация, могат да бъдат напълно отхвърлени. И в двата случая групата сега има т. нар. ротационен комитет със силно ограничена власт. В никакъв случай неговите членове не могат да управляват или ръководят групата. Те са служители. Понякога имат неблагодарната привилегия да тичат по многобройните задачи, от които групата се нуждае. Начело с председателя те се грижат за осъществяване на връзките с обществеността и подготвят сбирките. Ковчежникът, отговорен пред групата, взима парите от шапката, която се подава по време на сбирката, внася ги ви в банката, плаща наема за помещенията и други сметки и изготвя редовни отчети за деловите срещи. Секретарят следи да има литература на масата, организира телефонните дежурства, отговаря на писмата и разпраща съобщения за сбирките. Това са простите услуги, които дават възможност на групата да функционира. Членовете на комитета не дават никакви съвети от духовно естество, не съдят поведението на останалите, не издават заповеди. Ако се опитат да направят това, всеки от тях може да бъде отстранен при следващите избори. И така те малко късно откриват, че всъщност са служители, а не управници. Това е всеобщият опит. По този начин навсякъде в АА груповото съзнание определя условията, съгласно които служат неговите ръководители.
   Това ни довежда право до въпроса:"Има ли истинско ръководство в АА?" Съвсем определено отговорът е: "Да, независимо от привидната му липса." Нека отново се върнем към отстранения основател и неговите приятели. Какво става с тях? След като утихнат болката и тревогата, у тях настъпва неуловима промяна. Те се разделят на две групи, известни на жаргона на АА като "заслужили деятели" и "кървящи дякони". Заслужил деятел е този, който разбира мъдростта на груповото решение, който не се сърди за това, че са го лишили от положението му, чиито преценки, подсилени от значителния му опит, са разумни, който желае да стои тихо и мирно настрани, като търпеливо изчаква по-нататъшното развитие на нещата. Кървящ дякон е този, който е твърдо убеден, че групата не е в състояние да се справи без него, който постоянно се стреми да бъде преизбран в ръководството и продължава да затъва в самосъжаление. Някои кървят толкова силно, че - изгубили изцяло духа и принципите на АА - се пропиват. На моменти теренът на АА изглежда покрит с кървящи форми. Почти всеки ветеран в нашето Общество е преминал до известна степен през този процес. За щастие, повечето превъзмогват това и се превръщат в заслужили деятели. Те стават истинските и несменяеми водачи на АА. Те дават спокойните мнения, сигурните знания и смирения опит, които помагат за преодоляването на кризисни положения. В трудни моменти групата неизбежно се обръща към тях за съвет. Те стават изразители на груповото съзнание; в действителност те са истинският глас на "Анонимните Алкохолици". Те не ръководят чрез мандат, а водят с примера си. Това е опит, който ни доведе до заключението, че груповото съзнание, съветвано от старейшините, в крайна сметка е по-мъдро от един единствен водач.
   Когато АА бе само на три години, се случи нещо, което доказа истинността на този принцип. Един от първите членове на АА, изцяло против собственото си желание, бе принуден да се съобрази с мнението на групата. Ето как сам той разказва тази история:
   "Един ден изпълнявах програмата по стъпка дванадесета в една болница в Ню Йорк. Собственикът, Чарли, ме повика в кабинета си.'Бил', каза той, 'мисля, че е срамота, че си в такова тежко финансово състояние. Около теб тези пияници се възстановяват и започват да печелят пари, а ти по цял ден се занимаваш с тази работа и си без пукната пара. Не е честно'. Чарли порови из бюрото си и измъкна един стар финансов отчет. Като ми го подаде, той продължи: "Този отчет показва колко пари е печелила тази болница през двадесетте години. Хиляди долари месечно. И сега би трябвало да ги има и ще ги има - стига да искаш да ми помогнеш. Защо не пренесеш дейността си тук? Ще ти дам кабинет, една прилична разплащателна сметка и значителен дял от печалбите. Преди три години, когато главният ми лекар Силкьорт започна да ми разказва за идеята да се помага на пияниците духовно, аз си рекох, че това е безсмислица, но-късно промених мнението си. Някой ден тази банда бивши пияници ще изпълни Медисън Скуеър Гардън и не виждам защо ти трябва междувременно да гладуваш. Това, което ти предлагам, е напълно етично. Можеш да станеш непрофесионален лечител и при това ще работиш в тази област по-успешно от когато и да било'.
   Аз бях объркан. Имах известни угризения на съвестта, докато не разбрах колко етично наистина бе предложението на Чарли. Нямаше нищо лошо в това да стана непрофесионален лечител. Помислих си за Луиз, която всеки ден се връщаше изтощена от работата си в магазина, само за да започне да готви вечеря за пълна къща с пияници, които не внасяха никакви пари в домакинството. Помислих си за големите суми, които все още дължах на кредитори от Уолстрийт. Помислих си за много от моите приятели алкохолици, които печелеха повече от всякога. Защо да не направя същото и аз?
   Въпреки че помолих Чарли да ми даде известно време да размисля, вече почти бях взел решение. В метрото по обратния път за Бруклин ми се стори, че усещам направляващата ръка на провидението. Чух само едно изречение, но то беше много убедително. Всъщност то идваше направо от Библията - един глас ми повтаряше: 'Работникът заслужава възнаграждението си.' Пристигайки у дома, заварих Луиз както обикновено да готви, докато трима пияници хвърляха изгладнели погледи към вратата на кухнята. Дръпнах я настрани и й съобщих чудесната новина. Тя прояви интерес, но не се зарадва чак толкова много, колкото очаквах.
   Тази вечер имаше сбирка на групата. Въпреки че нито един от алкохолиците, които живееха у нас, не бе престанал да пие, някои други бяха успели. Задно със съпругите си те се тълпяха в хола на първия етаж. Веднага им разказах за предоставената ми възможност. Никога няма да забравя техните каменни лица и неподвижния поглед, с които ме следяха. Още докато говорех, ентусиазмът ми се изпаряваше. Настъпи дълго мълчание.
   Тогава почти срамежливо един от приятелите ми започна да говори. "Знам колко ти е трудно, Бил. Това много ни притеснява. Често сме си задавали въпроса какво бихме могли да направим. Мисля обаче, че говоря от името на всички, когато казвам, че това, което предлагаш сега, ни притеснява много повече. 'Гласът на говорещия стана по-уверен. 'Не си ли даваш сметка', продължи той, 'че никога не можеш да бъдеш професионалист? Колкото и щедър да е Чарли към нас, не разбираш ли, че не можем да се обвържем с неговата или с която и да е друга болница? Казваш, че предложението на Чарли е етично. Разбира се, че е етично, но това, което правим, не се крепи само на етиката; трябва нещо много повече. Разбира се, че идеята на Чарли е добра, но не е достатъчно добра. Става въпрос за живот и смърт, Бил, и на нас ни трябва само най-доброто!' Приятелите ми ме изгледаха предизвикателно, а говорещият продължи: 'Бил, не си ли казвал често тук, по време на тези сбирки, че понякога доброто е враг на най-доброто? Е добре, сега случаят е точно такъв. Не можеш да ни причиниш това!'
   Така говореше груповото съзнание. Групата бе права, а аз греших; гласът в метрото не бе гласът на Бог. Сега, идващ от моите приятели, звучеше истинският глас. Аз слушах и, слава Богу, се подчиних."