ТРАДИЦИЯ СЕДМА

          Самоиздържащи се алкохолици? Кой е чувал някога подобно нещо? И все пак ние трябва да бъдем точно такива. Този принцип е доказателство за дълбоките промени, настъпили у всички нас под влияние на АА. Всички знаят, как активните алкохолици викат на висок глас, че няма такива проблеми, които да не могат да бъдат решени с пари. Винаги сме протягали ръка за просия. От край време сме зависели от други, обикновено в парично отношение. Когато едно общество, съставено само от алкохолици, казва, че си плаща сметките, това наистина е нещо ново.
       Вероятно няма друга традиция, която да е създадена с толкова родилни мъки. В ранните години на АА ние всички бяхме без пукната пара. Като прибавите към това и обичайното предположение, че хората са длъжни да дават пари на алкохолиците, които се опитват да бъдат трезви, разбираемо е защо си мислехме, че си заслужаваме купища пари. Какви велики неща бихме могли да постигнат с тях "Анонимни Алкохолици"! Колкото и да е странно обаче, хората, които имаха пари, мислеха по друг начин. Те смятаха, че е крайно време сега, когато сме трезви, да си плащаме сами. И така нашето общество си оставаше бедно, защото трябваше да бъде такова.
        Имаше още една причина за общата ни бедност. Скоро стана ясно, че докато алкохолиците са склонни да пилеят щедро за дванадесета стъпка, те с ужасно съпротивление пускаха пари за групови цели в шапката, пускана по време на сбирките. Смаяни, открихме, че сме невероятно стиснати. И така, АА като движение започна и си остана без пукната пара, докато отделните му членове процъфтяваха.
        Алкохолиците определено действат на принципа всичко или нищо. Когато АА преминаваше от детство към юношество, ние преминахме от идеята, че ни трябват много пари към схващането, че АА не трябва да притежава нищо. Стана пословично твърдението: "АА и пари не вървят заедно". Променихме рязко посоката, защото тук-там някои членове се бяха опитали да спечелят пари въз основа на връзките си вътре в АА и се страхувахме, че че можем да бъдем експлоатирани. Понякога благодарни дарители ни предоставяха помещения за нашите сбирки; в резултат имаше случаи на външна намеса в работите ни. Беше ни подарена болница и почти веднага синът на дарителя стана неин главен пациент и бъдещ управител. На една група бяха подарени пет хиляди долара да прави с тях каквото намери за добре. Разправиите, свързани с тези пари, продължиха с години. Уплашени от тези усложнения, някои групи отказваха да държат дори цент в касите си.
        Независимо от тези опасения, трябваше да признаем, че АА трябва да функционира. Помещенията за сбирки струваха пари. За да се спасят цели райони от бъркотии, трябваше да се разкрият малки офиси, да се инсталират телефони, да се ангажират няколко секретари на пълен работен ден. След много протести тези неща бяха извършени. Видяхме, че ако не бяхме ги извършили, хората нямаше да могат да се обръщат към нас за помощ. За тези прости служби трябваха малки суми, които можехме и щяхме да плащаме сами. В крайна сметка махалото спря да се люлее и се закова на  седма традиция, каквато е тя днес.
          Във връзка в това Бил обича да разказва следната поучителна история. Обяснява, че когато през 1941 г. в "Saturday Evening Post" излезе статията на Джек Александер, в пощенската кутия на Фондацията в Ню Йорк бяха получени хиляди отчаяни писма от безнадеждни алкохолици и техни семейства. "Нашият персонал", обяснява Бил, "се състоеше от двама души: една предана секретарка и аз самият. Как можехме да се справим с такива лавина от молби? Ясно беше, че ни трябват повече секретари на пълен работен ден. По тази причина помолихме АА групите за волни пожертвования. Биха ли изпращали по един долар годишно за всеки член? В противен случай тези сърцераздирателни писма биха останали без отговор.
        За мое учудване отговорът на групите се бавеше. Страшно се ядосах. Една сутрин аз сновях напред-назад, поглеждайки от време на време към купищата писма в канцеларията и мърморейки колко безотговорни и стиснати са моите братя-анонимни алкохолици. Точно в този момент един стар познат показа рошавата си измъчена глава на вратата. Той беше шампионът ни по провали. Личеше си, че беше след страшен запой. Като си припомних моите, сърцето ми се изпълни с жал. Поканих го в моето ъгълче и му подадох пет доларова банкнота. Тъй като по това време всичките ми приходи бяха тридесет долара седмично, това бе щедър дар. Луиз се нуждаеше от тези пари за храна, но това не ме спря. Облекчението, изписано по лицето на приятеля ми, стопли сърцето ми. Чувствах се особено добродетелен, като мислех за всички пияници, които не искаха да изпратят на Фондацията по един долар, а аз с удоволствие давах пет долара, за да помогна на един махмурлия.
         Сбирката ни тази вечер се състоя в стария клуб на Двадесет и четвърта улица в Ню Йорк. По време на паузата касиерът срамежливо каза с колко пари разполага клубът (това беше в периода, когато пари и АА не вървяха заедно). Най-накрая обаче изплю камъчето - хазяинът щеше да ни изхвърли, ако не си платим наема. Той приключи с думите: "Хайде, момчета, пуснете повечко в шапката тази вечер".
          Съвсем ясно чух всичко това, докато горещо се опитвах да убеждавам един новодошъл, който седеше до мен. Шапката се приближаваше до мен и аз си бръкнах в джоба. Продължавайки да обработвам новака, порових и напипах петдесетцентова монета. Някак си ми се стори много голяма. Набързо я върнах обратно и изрових десет цента, които тихичко звъннаха в шапката. В тези дни в шапката не попадаха банкноти.
       Тогава се сепнах. Аз, който се бях хвалил с щедростта си тази сутрин, се отнасях към собствения си клуб по-лошо, отколкото онези далечни алкохолици, които бяха забравили да изпратят на Фондацията своите долари. Осъзнах, че подаръкът ми от пет долара за един подхлъзнал се беше ласкателство за собственото ми себелюбие, лоша както за него, така и за мен. В АА наистина имаше едно място, където духовното и парите можеха да вървят ръка за ръка и това място беше в шапката!"
       Има и една друга история, свързана с пари. Една вечер през 1948 г., попечителите на Фондацията се бяха събрали за тримесечната си сбирка. Разискванията включваха един много важен въпрос. Беше починала една дама. Когато бе отворено завещанието й, стана ясно, че тя оставя на разположение на "Анонимни Алкохолици" сума от десет хиляди долара. Въпросът бе, следва ли АА да приеме това дарение?
        Колко бурно се обсъждаше този въпрос! Фондацията в този момент бе наистина в затруднено положение; групите не изпращаха достатъчно за поддръжка на канцеларията; бяхме посегнали към всички приходи и и те не бяха достатъчни. Резервите ни се топяха като сняг напролет. Имахме нужда от тези десет хиляди долара. Някой каза: "Може би групите никога няма да бъдат в състояние да поддържат канцеларията. Не можем да я затворим; тя ни е жизнено необходима. Да, нека вземем парите. Нека приемаме и в бъдеще други такива дарения. Ще имаме нужда от тях".
         Тогава се обадиха противниците. Те посочиха, че ръководството на Фондацията знае, че поне половин милион са оставени за АА в завещанията на хора, които все още са живи. Един Господ знае колко други такива пари има. Ако не се отклоняваха външните дарения, ако те не се отрежеха напълно, един ден Фондацията щеше да забогатее. Освен това, при най-малкото споменаване пред обществеността от страна на попечителите, че се нуждаем от пари, можехме да станем безкрайно богати. В сравнение с тази перспектива обсъжданите десет хиляди долара не бяха много, но както първата чаша на алкохолика, те неизбежно щяха да доведат до катастрофална верижна реакция. Докъде щяхме да стигнем? Обикновено този, който плаща музиката, си я избира и ако Фондацията приемаше пари от външни източници, попечителите можеха да се изкушат да ръководят нещата без да се съобразяват с желанията на АА като цяло. Освободен от отговорност, всеки алкохолик би вдигнал рамене с думите: О, Фондацията е богата - защо да се тревожа!" Наличието на огромни средства би изкушило ръководството да оперира с тези средства и по този начин да отклони АА от първичната му цел. В момента, в който това се случеше, доверието щеше да бъде разклатено. Ръководството щеше да остане изолирано и подложено на тежка критика от страна както на самите анонимни алкохолици, така и на обществеността. Това бях съображенията "за" и "против"
          Тогава нашите попечители записаха светла страница в историята на АА. Те се обявиха за принципа, че "Анонимни Алкохолици" трябва завинаги да останат бедни. Занапред финансовата политика на Фондацията трябваше да бъде само покриването на текущите разходи плюс разумен резерв. Колкото и да бе трудно, те официално отказаха тези десет хиляди долара и официално приеха твърдо решение всякакви бъдещи подобни дарения да бъдат отклонявани по същия начин. Вярваме, че в този момент принципът на обща бедност твърдо и окончателно се превърна в традиция на АА.
            Когато тези факти бяха публикувани, последвалата реакция беше много силна. За хората, свикнали с безконечни кампании по набиране на средства за благотворителни фондове, АА представляваше странна и освежаваща гледка. Одобрителни уводни статии в страната и чужбина предизвикаха вълна от доверие в Братството "Анонимни Алкохолици". Те посочваха, че безотговорните бяха станали отговорни и че превръщайки финансовата си независимост в част от традициите си, "Анонимни Алкохолици" бяха възкресили един идеал, почти забравен в този век.