АА-поглед отвътре
Авторските права за
английския текст на това
произведение принадлежат
на @ AAWS.Inc.
Превод от руския текст!
АА – поглед отвътре
Анонимни Алкохолици – поглед отвътре
Тази брошура е предназначена да обясни на хората, които професионално помагат на алкохолици, как работи АА. Макар че Програмата на АА се опира на обмяната на опит, сила и надежда между алкохолиците, самият процес на възстановяване е крайно индивидуален, и всеки член на Общността я приспособява в съответствие със собствените си нужди. Затова, тук е описано как Програмата се възприема от един човек, но доколкото тази брошура бе утвърдена на Конференция по служенето на АА, тя отразява мисленето на цялата Общност.
За пръв път авторът прочете тези записки в един от големите университети на САЩ пред аудитория от бъдещи консултанти по проблемите на алкохолизма. Корпорацията на Световните служби на АА (AAWS.Inc.) му изразява благодарност за любезното разрешение за преиздаване и разпространение на текста на това излизане.
Днес аз исках да говоря пред Вас по по-рано подготвен текст и ето, по каква причина. Досега, бидейки свързан с Анонимни Алкохолици, аз говорех ВЪТРЕ в АА или се обръщах към една от родствените организации – Ал-Анон или Ал Атин. Аз самият ПРОВЕЖДАХ терапия и аз също бях нейн субект. Тоест, колкото СУБЕКТИВНИ бяха излизанията ми, толкова бе по-добре. Но днес ме помолиха да разкажа ЗА тази терапия, и веднага се почувства разликата. На мен ми се струва, че сега аз съм длъжен да се постарая да бъда колкото може повече ОБЕКТИВЕН, а това, според мен, изисква предварително осмисляне и подготовка. Доколко обективно може да говори за организацията неин член, ако тя (както той смята) му е помогнала да запази живота и здравомислието си – е въпрос спорен, но аз ще се постарая.
Днес моята задача ще бъде по-трудна, отколкото може да се стори на пръв поглед, защото (както знаят онези от вас, които са членове на АА) ОФИЦИАЛНО тълкувание, което аз мога с лекота да ви предам, не съществува. Няма никаква „линия на партията“ или формално определение, никакви догми или доктрини, под които би се подписвал членът на АА, никакъв кодекс, който ние бихме учили наизуст. Даже, ако пред Вас сега стоеше самият основател на АА, той би могъл да ви разкаже само за това, как всичко това му се вижда на него самия. Лично аз считам такова отсъствие на ортодоксалност като един от най-мощните и най-действени принципи на АА (и се надявам по-късно да засегна това по-подробно), но в случаи не като нашия това може да се окаже препятствие. Остава и фактът, че всичко казано от мен днес е и трябва да остане лично твърдение. На практика, това, което аз смятам да кажа може да се озаглави „Мнение на член на АА за Анонимни Алкохолици“. И щом това се говори зад стените на университет, аз ви моля само за едно – да ме изслушате честно и непредубедено.
Защо точно мен ме помолиха да говоря за това, вие вече знаете. Тъй като една от най-силните Традиции на АА гласи, че „Нашите отношения с обществеността се остовават на привлекателността на нашите идеи, а не на пропагандата“, аз не съм тук, за да се опитам да нещичко да ви „натрапя“ бидейки вие консултанти в бъдеще или алкохолици сега. Служебното досие на АА в сравнение с другите методи за изцеляване от алкохолизма говори само за себе си и аз съм сигурен, че вашата аудитория отдавна вече се е запознала с това досие.
И така, напълно логично е да се предположи, че ако някой метод за решаване на проблем действа явно добре и дава много впечатляващи резултати, отколкото останалите, значи този метод е длъжен да съдържа уникален фактор или фактори, които го отличават и са основата на неговото преимущество. Така ли е това с Анонимни Алкохолици? И ако да – то в какво се заключава тази уникалност? Възможно е нашето търсене да може да завърши твърде скоро, давайки за Анонимни Алкохолици. Това, което да назовем „официално“ и което се чете на много сбирки, звучи така:
„Анонимни Алкохолици" е общност на мъже и жени, които споделят помежду си своя опит, сила и надежда, за да разрешат общия си проблем и да помогнат на други да се избавят от алкохолизма.
• Единственото изискване за членство е желанието да се спре пиенето. Членовете на АА не плащат нито встъпителни, нито членски вноски. Ние се издържаме сами чрез собствените си волни дарения.
• АА не е свързано с каквато и да е секта, религия, политика, организация или институция; не желае да се включва в обществени спорове; не подкрепя и не се противопоставя на каквито и да е каузи.
• Главната ни цел е да останем трезви и да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост“.
Да, звучи дългичко, и както мнозинството от съвременните определения в света, то твърде успешно избягва разговора за това какво е предмет, подчертавайки какво той не е.
Дайте да погледнем, може да ни се получи по-добре с основополагащия текст на АА – книгата „Анонимни Алкохолици“, за първи път издадена през 1939 г. и написана от Бил У. с помощта и на основата на съветите на първите сто алкохолици, съумели да достигнат година трезвост. В пета глава, озаглавена „Как действа програмата“, намираме следните думи:
„Описанието ни на алкохолика, главата за агностиците и личните ни истории преди и след приемането на програмата изясняват три съществени момента:
(a) че ние сме алкохолици и не сме в състояние да управляваме живота си;
(b) че вероятно никаква човешка сила не е в състояние да ни освободи от алкохолизма;
(в) че Бог може и би ни избавил, ако Го потърсим“.
Тези така наречени идеи, макар и доста по-конкретни, отколкото никъде още, естествено са присъщи на не един от Анонимните Алкохолици. Признанието на личната безпомощност е поставяло човека на колене от дълги векове. Също както, от дълги векове човек се обръща към идеята за свръхестествено Същество, което ще промени съдбата му, е, тук няма никакви каквито и да било нови или отличителни особености, и все пак именно тези три „идеи“, които ние току-що чухме, се явяват истинските крайъгълни камъни на философията на АА. Така че къде ние можем сега да насочим своите усилия, щото да отделим уникалността на АА?
Първото предложение от прочетеното от мен първо определение, съдържа единственото твърдение „е“, което аз съм успял да намеря в цялата литература на АА. Нека да го чуем още един път:
„Анонимни Алкохолици" е общност на мъже и жени, които споделят помежду си своя опит, сила и надежда, за да разрешат общия си проблем и да помогнат на други да се избавят от алкохолизма.“
И все пак – има ли тук нещо съвършено ново? Опитът у алкохолиците, по същество, е еднакъв. И макар обстоятелствата при тях да са различни, лайтмотивът си остава един и същ: прогресиращо разрушение на човешката личност. Какво тогава се явява ПОСТОЯНЕН фактор? Какво е уникалното различие на АА?
Може би, нашият отговор се заключава в НАЧИНА, по който се споделя този опит, сила и надежда, и в това (което е много по-важно) КОЙ ИМЕННО ги споделя? Или тайната е в това, както това става с повечето тайни, как е започнало всичко това?
Доста преди да бъде формулирано определението за АА, или до това как се е появила книгата „Анонимни Алкохолици", Традициите и Програмата за възстановяване, имало една нощ в град Акрон, щат Охайо преди някакви си 33 години.
Нощ, когато човек на име Бил У., сам в непознат град, треперещ и изплашен достигал до извода, че единствената надежда да съхрани своята придобита с такъв труд днешна трезвост, се заключава в това да поговори и да се опита да помогне на друг алкохолик. Доколкото на мен ми е известно, това бил първият зафиксиран случай, когато един алкохолик СЪЗНАТЕЛНО и ОБМИСЛЕНО се е обърнал към друг алкохолик не за това да пият заедно, а заедно да останат трезви.
И не е ли бил даден най-накрая, в тази съдбоносна среща на Бил У. и д-р Боб на следващата вечер, отговорът на реторичния въпрос, зададен от Христос 2000 години назад: „Ако слепец води слепец, нямали те двамата да паднат в ямата?“ И не е ли прозвучал даденият през 1935 г. отговор „Не“ доста странно. Но, възможно е, случилото се през тази вечер да не е в противоречие с изказването на Христос. Възможно е, че този, който бил по-малко сляп, този, който е могъл, в края на краищата, да различи смътни очертания и форми, да е описал видяното на живеещия в тъмно като в рог.
Значително по-важното е, че всичко, КОЕТО е било казано в тази вечер, се е оказало това, ОТ КОГО е било казано. Дълго преди това, средният алкохолик да влезе през вратата за първата си сбирка в АА, той търси помощ сред околните, а тя му се предлага, в някои случаи и налага чрез сила. Но всички тези помощници винаги остават като че ли СТАРШИ същества: съпруги, родители, лекари, работодатели, чиновници, свещеници, равини, духовни учители, съдии, полицаи и даже бармани. Моралната вина на алкохолика и моралното превъзходство на оказващия му помощ винаги ясно се разбират, даже това да не се говори.
В тези авторитетни фигури винаги присъства намек на родителско неодобрение и заплаха от наказание. И за първи път преди 33 години алкохолик чул различен барабанчик. Вместо непрестанно заплашващият ритъм „ти си длъжен да правиш това и това“, той чул моментално познаваем глас, казващ: „Ето това, какво съм правил аз“.
Лично аз съм убеден, че основното търсене на всяко човешко същество – от люлката до надгробния камък – е търсенето на поне един друг човек, пред който би било възможно да се представи напълно обнадежден, отхвърлил лицемерието или защитата и да му доверява, а не да го наранява – защото този друг човек също е намерил себе си. Това продължаващо през целия живот търсене може да отиде към края си при първата още среща с АА.
Една от ранните отлики на АА – идеята, че алкохолизмът е болест – отдавна вече не е уникална. Във времето, когато обсъждането на истинската природа на тази болест и възможностите за нейното излекуване могат с успех да продължат до безкрайност, изглежда нито един разумно мислещ човек не спори с такъв извод. Но потреса на алкохолика от откриването на този факт, чут от устата на друг алкохолик, не става по-малка. За болшинството алкохолици, затънали в тресавището на вината и срама, думите „аз открих у себе си болестта и намерих начин да я спра“ носят незабавна прошка, а за останалите – макар и лъч надежда, че и те ще могат някога да я заслужат.
На мен ми се струва, че това, което става с алкохолика при първата му среща с АА, се заключава в осъзнаването, че него са поканили да СПОДЕЛИ опита за оздравяване. И ключовата дума в това предложение е думата „споделям“. Дали ще откликне той на тази покана веднага или никога – в този момент не е важно. Важното е, че поканата е била направена и остава в сила, и че него са го поканили да споделя като равен, а не като просяк. Няма значение неговата първа реакция – даже на самия болен алкохолик не му е трудно да признае на самия себе си, че на на него са му били предложени разбиране, равенство и вече проверен изход. И у него възниква чувството, че на всичко това той и наистина ИМА ПРАВО – на практика, той вече е заслужил това просто, защото е алкохолик.
Ако алкохоликът откликне на тази покана, то тогава той се среща, с онова, което, както аз вярвам, е вторият уникален фактор на АА: в него отначало се захващат за СИМПТОМА. За някои може да се окаже неочаквано, че още преди повече от 30 години, когато тази идея е била съвършено революционна, Анонимни алкохолици последователно са подчертавали своето убеждение, че алкохолизмът е, по тяхното собствено изразяване „симптом на много по-дълбоки проблеми“.
При все това, АА също така е убедено, че от каквато и да е точна диагноза на тези проблеми има малка полза, ако пациентът умира. Разкриването не носи полза на онзи, когото разкриват. Кога по-бързо, а кога бавничко, но АА, изглежда, е способно да приучи своите нови членове към мисълта, че названието на играта е „пълно въздържание“. В АА каруцата я слагат пред коня. Първа стъпка си остава Първа стъпка. На никой от новаците в АА никога не оставят никакви реални съмнения, че оздравяването може да започне само с приемането на решението „да се държа по-далеч от първата чашка“. А скоро той ще научи, че никой друг вместо него няма да вземе това решение и няма да го направи. Едва после той ще научи, че на практика, ако той е взел такова решение, никой не може и няма да го заставя да го изпълнява. В АА изборът се случва и винаги си остава на самия алкохолик.
Стремежът, също както и способността да се вземе такова решение, често идва, по мое убеждение, благодарение на третото уникално свойство на АА: интуитивното разбиране, идващо към алкохолика, че тук му съчувстват, но не се отнасят снизходително. „Лекарите“ от АА вече имат своите докторски научни степени в четири напълно управлявани от алкохолиците области: лицемерие, самозалъгване, хитрост и самосъжаление. Него не го ПИТАТ, а му РАЗКАЗВАТ какво мисли. Никой не очаква, че ще го хванат в лъжи. На него му разказват каква лъжа той смята да произнесе. В края на краищата, той започва да придобива честност чрез пълна несъстоятелност. Няма особен смисъл в опитите да направите глупави онези, които, възможно е да са изобретили играта, в която играете.
В АА има и четвърти фактор, който смятам, че е невъзможно да бъде открит някъде другаде и който се проявява в повсеместната, неизчерпаема, възторжена готовност на алкохолика да говори за алкохолизма си: с всичките му „ъгли и заобикалки“, всичките „откакво и защо“, всичките „затова и защото“. При все че самият новак така и не осъзнава това до края, но неговото омагьосване от алкохола, жаждата му, тягата и даже повече от това, неговата потребност от пиене буквално заговорничат до смъртта. И на мен винаги ми се е виждала съвършената завършеност в това, че хората, които някога са използвали устата си, за да заболеят, сега я ползват, за да оздравяват.
Накрая, има тук и това, че процесът на обучение в АА приема и обратна форма. Новият член на АА го призовават не толкова да се учи на новите ценности, колкото да се отучва от тези, с които е дошъл тук; не толкова да издига нови задачи, колкото да се отказва от старите. Според мен, едно от най-важните предложения в цялата книга „Анонимни алкохолици“ е следното: „Някои от нас се опитваха да се придържат към своите стари представи и не се сдобиха с никакъв резултат, докато напълно не се отказаха от тях“. Упорството, с което даже някои не пиещи алкохолици са се вкопчили за онези възгледи, вярвания и убеждения, които са имали при влизането си в АА, наистина е невероятно. Една от главните цели на оздравяването в АА това е да помогне на алкохолика най-накрая да разпознае тези стари идеи и да придобие готовността да отслаби онази мъртва хватка, с който се вкопчва в тях.
Тогава къде все пак, ще попитате вие, може да се издирят тези уникални фактори? Къде все пак те работят, къде се случва това? Винаги ли ще има отговор: „на тази и тази сбирка“, „на този и този адрес, в това и това време?“. Не. Истинският отговор ще бъде, че тази уникална терапия се осъществява навсякъде, където биха се срещнали двама алкохолика: в дома, обедната почивка, на улицата, в колата, на тротоара, в подлеза, и о, Боже, дори и по телефона. Съществува само едно условие: поне единият от тях да е трезвен. Макар че и това не винаги е задължително. Аз самият съм живото потвърждение на това, че двама пиещи алкохолици, веднъж подложили се на въздействието на АА, могат да се уговорят един друг да се върнат.
Тук вие съвсем можете да попитате: „Е, какво все пак се получава от цялата тази уникалност?“ Какво пък, признавам, че по съществото, вие сте прави. И единственото, което би ми се искало, е отговорът да бъде също толкова прост, колкото и въпросът. Макар че, по зряло размисляне, прост отговор все пак СЪЩЕСТВУВА. И аз мога, точно като ехо, само да повторя онова, което отдавна вече се разнася по коридорите на АА: „Случва се чудото АА“. Тези думи, без съмнение, биха ме отървали – красиво и поетично. Но не мисля, че след това който и да било от нас научи доста повече, отколкото ние сме знаели до тогава, когато въпросът е бил поставен.
В АА е широко разпространено убеждението в това, че ако новакът само просто продължава да посещава сбирките, то „нещо, в края на краищата, ще го осени“. И, подразбира се, естествено, че това „нещо“, което ще го осени, ще бъде точно самото „чудо АА“. Макар че, по мое мнение, много хора в АА възприемат тези думи твърде буквално. Аз съм ги наблюдавал години. Те добросъвестно посещават сбирките и упорито очакват „каквото и да е да ги осени“. Най-забавното е в това, че „нещо“ ДЕЙСТВИТЕЛНО ги осенява. Смъртта. Ти седят там – седмица след седмица, месец след месец, година след година – докато бавно не ги обхване умствен, духовен и физически завършек.
Аз съм убеден, че истинското „чудо АА“, това самото „нещо“, което, както ние се надяваме, ще ни осени – това е просто готовността на алкохолика да ДЕЙСТВА. ЗАЩО той, в края на краищата, придобива такава готовност, аз се надявам да говоря по-късно. А сега, нека да обърнем внимание на онова, за което именно той става готов да прави.
АА удачно е наречено „Програма за действие“. Фактически, афоризмът „вълшебната дума – действие“ е един от най-често цитираните. Когато новакът чуе това, пред него непременно изникват мислени картини, как той посещава сбирки, осъществява това, което се нарича „работа по Дванадесетте стъпки“ с други алкохолици, говори на сбирки, участва в работата на комитетите – в общи линии, нещо като постоянно мятане от едно към друго. Да видим, така ли е това на практика.
Цитирам от пета глава на книгата „Анонимни алкохолици“:
„Ето предприетите от нас Стъпки, които се предлагат като програма за възстановяване:
1. Признахме, че сме безпомощни пред алкохола - че животът ни е станал неуправляем.
2. Повярвахме, че Сила по-Висша от нас може да ни върне здравия разум.
3. Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцетe на Бог, така както Го разбираме.
4. Направихме претърсващ и безстрашен анализ на самите себе си.
5. Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си.
6. Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни.
7. Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци.
8. Направихме списък на хора, на които бяхме причинили зло и пожелахме да изкупим вината си пред тях.
9. Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други.
10. Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки, бързо си ги признавахме.
11. Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде дадена силата да я изпълним.
12. Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем това послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си дела“.
Това, което вие сега чухте – това са знаменитите Дванадесет Стъпки на Анонимни Алкохолици. Те са описвани от много хора, много пъти и в много варианти, започвайки от „Златните стълби към щастието“ и завършвайки с „Всички тези измислици за Бог“.
Сега аз съм длъжен да се опитам да поставя някои въпроси, способни да ни помогнат да разберем влиянието, което са оказали Дванадесетте стъпки върху живота на хиляди алкохолици и тяхната вече доказана действеност за решаване на на проблемите на алкохолизма.
Първо, не се случи за вас такава изненада, каквато се оказа за мен, че в Програмата няма нищо материално: никакви растения или зелени плодове, никакви витамини, никаква ежедневна гимнастика? Мисля, че така се е получило от това, че алкохоликът в АА от самото начало е повярвал, че физическите аспекти на нашата болест биха били малко значими, ако не се съпровождаха от такова прогресиращо духовно разрушаване. Ако наше главно безпокойство би била физическата алергия спрямо алкохола, аз съм сигурен, че АА никога не би възникнало, тъй като необходимостта от него никога не би се появила. По различно време у мен имаше силна алергия към различни продукти: към ягодите, но за мен никога не е било необходимо да влизам в Анонимни Ягодоядачи; към свинското, но никога не е трябвало да променям религията си, за да се въздържам от него.
Тогава, ако алкохолизмът е болест по-скоро духовна, изискваща душевно излекуване, то не стана ли за вас такав същата изненада, каквото това бе и за мен, че в духовен смисъл тук няма нищо ново, нищо поразително отличаващо или уникално в тази Програма? Болшинството от тези идеи са витаели наоколо от момента, в който човекът е изпълзял от пещерата. Много от тях са съществували още даже в примитивните общества, и всеки алкохолик (не е важно до каква степен на безнравственост или неверие му се е удало да се докара) когато и да било му се е налагало да използва тези някои или всички тези идеи като набор от ценности за оценка на самия себе си. Да се вярва, че идващият в АА алкохолик е безпринципен, недодялан варварин, внезапно преобразен от по-рано недостъпната духовна светлина на Дванадесетте стъпки, по-моему, е най-голямата глупост.
И, все пак, ние се сблъскваме с аспекта на оздравяване в АА, който оказва съвършено ново влияние без каквато и да било очевидна новост в предмета. Тогава в какво се заключава отликата?
Убеден съм, че то се крие в НАЧИНА, ПО КОЙТО СА ПРЕДСТАВЕНИ СТЪПКИТЕ, а не в тяхното съдържание. Това е отчет за предприети действия, а не правила, които не бива да се нарушават под заплахата от болката, причинявана от пиянството.
Аз честичко съм любопитствал, какъв би бил пътят на човечеството, ако по такъв начин (а не просто като тъпи забрани) биха били представени Десетте Заповеди: „Ние почитаме баща си и майка си; пазим в святост съботния ден; почитаме Господа Бог наш и не го споменаваме напразно; не донасяме лъжесвидетелства против ближния си“.
В АА отчетът е очевиден и недвусмислен. „Ето предприетите от нас стъпки“ – казват, които са ги преминали по-рано. И, в края на краищата, новакът разбира, че преди да се отчита по Стъпките, той също е длъжен да ги направи. А в атмосфера, където постоянен предмет на обсъждане е „какво съм направил“ и „какво мисля“ нито един невротик няма да може дълго да се съпротивлява на изкушението самият той да пристъпи към действие. В организацията, членовете на която винаги тайно са убедени, че са уникални, нито един невротик няма да остане доволен, разказвайки за това, какво правят ДРУГИТЕ. Случайно ли, преднамерено или свръхестествено наставление, Дванадесетте Стъпки са съставени и представени така, че алкохоликът може напълно да ги игнорира, или да ги направи на бърза ръка, или да ги приеме напълно от все сърце. Във всеки случай – да говори той може само за това, какво е направил ТОЙ. И той знае, че докато не ги направи, остава в АА по-скоро като гост, отколкото като пълноправен член, и тази ситуация, в края на краищата, става нетърпима за алкохолика. Той е длъжен да изпълни, в крайна сметка, някои от тези Стъпки, или да се махне. По-моему, това е и отговора на въпроса, какво точно, в края на краищата, закачва изчакващия, пасивния, често враждебния алкохолик, впрочем, както и на въпроса, защо това става.
Представянето на Дванадесетте Стъпки като отчет за предприети действия, а не като заповеди, които трябва да се следват, формират още и основата за спрелия в очите отсъствието в АА на каквато и да било формализирана догми или доктрина. На никой от членовете никога не му говорят, че той е ДЛЪЖЕН да изпълнява тези Стъпки или да се връща в пиянския живот. Човек, който говори, че е член на АА, действително Е такъв, независимо от това доколко скъпернически или искрено изпълнява Стъпките.
Членовете на Сдружението са най-различни, започвайки с онези, които неуморно и на всеослушание заявяват: „Аз оставам трезвен N-години чрез Първа и Дванадесета стъпка“ и завършвайки с тези, които също така неуморимо призовават: „Не анализирай, а прилагай“. При това, първата група, изглежда е способна небрежно да игнорира определящата същност на Дванадесетте Стъпки: „Достигнали до духовно пробуждане, към което ни доведоха тези Стъпки“ и задоволявайки се, видимо, с онова, което за другите би било печално ограничение и духовно обедняване. Втората пък група привидно е способна също точно така да игнорира факта, че самият призив НЕ АНАЛИЗИРАЙ е резултат от точно собствените им анализи.
Доколкото говоря с вас не като с алкохолици, а като с действащи или бъдещи консултанти, на мен не ми иска да се спирам на Стъпките толкова подробно. Но, у тези Стъпки има някои аспекти, които, считам, че не трябва да убягнат от внимание, тъй като съм уверен – във вашата бъдеща работа те ще възникват отново и отново.
Първият е това, което понякога назовават макар грубовато, но точно „немалко Бог“. Ако вече сега този основен принцип на Програмата за възстановяване на АА все повече и повече се подлага на проверка тук, то, доколкото АА все повече и повече става интернационално и по мярката на неговото излизане отвън пределите на юдейско-християнската етика на американското общество, където то бе основано, той неизбежно все повече ще се подлага на щателно изследване и все повече ще се поставя под въпрос. Основателите на АА – и това е очевидно – са смятали, че на алкохолиците е необходима помощ от Сила, по-могъща отколкото тяхната собствена. Но, все пак, случайно ли, преднамерено ли или благодарение на небесен промисъл те мъдро са се въздържали от строго определяне на тази Сила. Доколкото литературата на АА е използвала и продължава да използва лично местоимение, описващо понятието лично божество, вярата в това понятие в никаква степен не се изисква. На практика, аз смятам, че колкото повече години човек е в Общността, толкова по-важна става ПРИРОДАТА на тази Сила. Аз и болшинство от членовете на Сдружението, които познавам, с годините, изглежда прогресираме от търсенето на Бог, както ние го разбираме, към вяра в Бог, който разбира нас.
Основателите на АА са побързали също така да разяснят и значението на изразите „духовен опит“ и „духовно пробуждане“, използвани от тях за описване на личностните промени, които, както те вярвали, са неотменимо условие за устойчиво възстановяване. В приложение към книгата „Анонимни Алкохолици" ние намираме такива слова: „Сред нашето, бързо растящо, многохилядно Сдружение на алкохолици такива промени (т.е., внезапни впечатляващи преобръщания на религиозната природа) макар и да не са редки, но съвсем не са правило. Болшинството случаи се отнасят към тази категория, която психологът Уилям Джеймс нарича „образователна разновидност“ – доколкото в тези случаи събитията се развиват бавно, в протежение на известно време ... В края на краищата, той (новакът) разбира, че в неговото отношение към живота с настъпили дълбоки промени; че тези промени едва ли могат да бъдат отнесени за сметка на неговите собствени усилия“.
В своите Дванадесет Традиции АА твърди, че има „само един върховен авторитет – на любящия Бог, така, както Той Се отразява в груповото ни съзнание“. Все пак аз ви напомням, че тези групи се състоят от алкохолици и към времето, когато може да се определи, КАКВО точно е решило груповото съзнание, дори най-войнстващият атеист или най-убеденият агностик може вече години да остават трезви.
На някои от вас може също така да им се струва, че в Четвърта и Пета стъпки него би могло напълно да го обвиним в противоречие на самия себе си. Ако помните, в тези Стъпки се казва следното:
„4. Направихме претърсващ и безстрашен анализ на самите себе си.
5. Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си.“
Може да ви се струва, че тук организацията, от една страна, заявява, че в болестта алкохолизъм няма никаква морална вина, а, от друга страна, внушава на своите членове, че възстановяването влече зад себе си обстоятелствено и безстрашно изследване на тази вина с признаването й пред Бог и пред друг човек. Лично аз смятам, че този като че ли парадокс възниква от знанието, придобито от основателите на АА в практиката. Сигурен съм, че те, както и всички ние оттогава, сме открили: каквото и да било вие да разказвате на новака за болестта на алкохолизма, той ше продължава да се ЧУВСТВА виновен. Той не може да затвори очи за моралните ПОСЛЕДСТВИЯ на пиянството си – пагубното въздействие върху обкръжаващите го, личната деградация и позорът, който сам си е навлякъл. Този товар на условна вина (и думата „условна“ употребявам преднамерено) заедно с упорития и извратен стремеж на алкохолика да се вкопчи в него, е най-старата от неговите „стари представи“. Най-стара е поради това, че се появява първа и в болшинството от случаите се оказва последна от отиващите си. И тя е длъжна да изчезне, щом алкохоликът възнамерява коренно да промени отношението към себе си, а, следователно, и към заобикалящия го свят. Поради това аз вярвам, че основателите на АА от собствен опит са разбрали, че на алкохолика е необходимо да бъде дадено УСЛОВНО средство за освобождаване от бремето на УСЛОВНАТА вина. Оттук са Четвърта и Пета стъпки.
Сега, надявам се, за вас също вече е очевидно, че Програмата на АА не е мятане насам-натам (както често мислено си представя новият) и даже не е постоянно предаване на идеите на АА на други алкохолици. Обратно, нейното действие в голямата си част е съсредоточено върху вътрешния свят на човека, включващ неговите най-дълбоки чувства и възгледи. Само три стъпки – Пета, Девета и Дванадесета – имат отношение към други хора. Останалите девет касаят вътрешния живот на алкохолика. Но крайният резултат от тяхното съблюдаване се заключава в това, щото да се развърне алкохолика отвътре навън – от самия себе си към другите хора.
Често цитирано предложение от книгата „Анонимни Алкохолици“ звучи така: „Егоцентризмът ... се явява корен на нашите проблеми“. И един от най-първите признаци на коренното промяна в личността на възстановяващия се алкохолик се явява бавното, неувереното, страхливото, но постоянно предлагане на себе си на другите. Алкохолиците ги причисляват към най-великите просяци: „Дайте ми почивка ... дайте шанс ... дайте време ... дайте разбиране .... дайте любов“. В АА същите тези „просяци“ се оказват сред онези, които повече от всичко дават, и, я виж, някой и друг от тях даже се научил да не иска нищо в замяна!
Домът, който АА помага да си построи човекът, може да бъде различен у всеки квартирант, защото всеки квартирант сам по себе си е архитект. За мнозина АА се явява своего рода завръщане в дома, завръщане подобно на блудния син, към дома и вярата на своите бащи. За други – това е никога не завършващо пътешествие в страни, за съществуването на които те не са и мечтали. В коя от групите попада човек – няма значение. АА повече от всичко е доказало, че този дом, който то строи, е способен да приеме както бунтаря, така и конформиста, както радикала, така и консерватора, както агностика, така и вярващия. Отсъствието на формални догми, минимумът правила и заповеди, неконкретната природа на даваните им определения и гъвкавостта на собствената структура – всичко това, което ние с вас вече разгледахме, носи свой принос в този невероятен и щастлив край.
Но, това, което закрепва резултата и завинаги оставя възстановяващия се в АА алкохолик самоопределящ се, е един от най-важните, но рядко забележими принципи, работещи в Сдружението. Факторите, които аз току-що приведох, вече сами по себе си означават, че който и да е алкохолик в какъвто и да е ден, в каквото и да е време може да потърси в АА някого, който с всичката чиста съвест ще се съгласи с това, което той смята да направи. И, обратно, в който и да е ден, по което и да е време същият този алкохолик може да намери в АА някой, който с цялата си чиста съвест НЯМА да се съгласи с това, което той е решил да направи. По този начин, рано или късно, възстановяващият се в АА алкохолик се оказва буквално принуден да решава сам за себе си. Рано или късно той открива, че прилича на костенурка – това скромно създание, което се движи напред само когато шията е подаден навън. Безформената гъвкавост на принципите на АА, както това тълкуват неговите различни последователи, в края на краищата, поставя нашия алкохолик в положение, когато в качеството на основен съветник за своите действия той трябва да се опира на самия себе си, а това, на свой ред, означава, че той е длъжен да бъде готов да приеме последиците от тези действия. В моите записки това е и определението за емоционална зрелост.
Би било прекрасно, ако аз сега мога да затворя своите записки и да тръгна в блясъка на благополучието, оставяйки своите така красиво издигнатите конструкции да говорят за самите себе си. Но, постъпвайки по такъв начин, аз бих ви направил на вас като бъдещи консултанти смъртоносна услуга. У всеки член на АА идва този ден – от едни признаван, от други пазен в тайна – когато той започва настойчиво да си задам труден въпрос. Понякога това са думите: „Достатъчно ли ми е АА?“. В други случаи въпросът придобива повече съдбоносен отенък: „Нима АА е всичко, което ще имам?“ В останалите случаи той излиза навън просто като „Е, и какво по-нататък, момченце, какво по-нататък?“
Възможно е, да настъпи деня, когато една от тези обезпокоени души ще се добере до вашето отделение или кабинет, и доводите, които ще изложи пред вас, може би да бъдат намерени сред тези:
„АА – това е организация на болни хора и пребиваването ми сред тях аз смятам за спънка за себе си“;
„АА винаги е ориентирано към новите. В него няма възможност за растеж на старите жители“;
„В действителност АА това е вид субкултура и може да послужи като причина за изолиране от основния поток на живота“.
Защо тези твърдения така бързо излетяха от моите устни? Защото отначало аз ги произнесох на самия себе си, а с годините и онези, които са дошли преди мен, и онези, които дойдоха после, като ехо ги повториха в ушите ми.
Ако, когато и както чуете всичко това или което и да било от тях, умолявам ви, не трябва лесно да се отдръпвате от тях. Тях ги произнасят с такава настойчивост, защото истината в тях е повече, отколкото трохичка.
Чувства на страх, вина и безпокойство у члена на АА предизвикват тези мисли основно заради следния простичък факт: дълго преди това, ние да се осмелим да се признаем в тези мисли пред нашето съзнание, много защитници на вярата в АА са ни убеждавали, че „АА това е всичко, което ви е необходимо“. Изглежда нито на тях, нито на техните слушатели не им е идвала в главата такова нещо, че простата смяна на местоимението в този призив би го направила съвършено точен. „АА – това е всичко, което на мен ми е нужно“ е лично твърдение, способно да подкрепи много и на никой да не достави трудности.
В цялата литература на АА аз не можах да намеря никакви доказателства на това понякога подразбиращо се, а понякога и защитимо правило, че терапията на АА това е всичко, от което следва да се интересува оздравяващият или излекувал се алкохолик. На практика, личните истории на хиляди членове на Общността откриват направо противоположното. Самият аз цял живот съм бил католик с различна степен на активност и различни нива на заслуги. След 11 години трезвост в АА аз в продължение на няколко години се занимавах също и с психоанализа. Все пак обаче за мен нито една от тези сфери на прилагане на усилия и интереси не изключва другите. На мен ми се струва, че това винаги ни връща към библейската фраза: „Всяко нещо си има времето и мястото“. Ако днес някой от вас ме помоли за помощ в неговия проблем с пиенето, аз, естествено, няма да започна да го питам – а ще дойдете ли вие в следващата неделя с мен на меса. Аз не бих го попитал и затова, искате ли да се срещнете с мой бивш лекар-психоаналитик. Но аз БЕЗ КОЛЕБАНИЕ бих ви попитал: „Бихте ли искали да дойдете с мен на сбирка на АА?“... „Всяко нещо си има времето и мястото“. Истинската опасност се заключава, по-моему, в предположението на възстановяващия се алкохолик, че ако той пожелае да се движи в друго време и на друго място, на него ще му се наложи да остави АА в миналото. Нищо не може да бъде по-погрешно и нищо не може да бъде по-ненужно.
В често слушаният възглас „АА това е всичко, което ви е необходимо“ звучи напразен страх – страхът, че ако някой от членовете на АА излезе от вярата, че АА – това е едно единствено, пълно и окончателно решение на всички проблеми на алкохолика, то и всички останали членове на Сдружението ще загинат заедно с него. Някога аз се улових за точно такова отношение към религията си. И аз наистина отидох в АА упорито притискайки го към гърдите си. Как ли това би било печално, ако аз научех как трябва да се освободя от една „стара идея“, само за това, щото да я заменя с друга.
Това търсене на съвръшенството, на единствения Съвършен Отговор се явява отличителен признак на невротика. Още от времената на пребиваване в Рая, човек винаги е умолявал: „дайте ми ритуал, някаква дума, молитва, заклинание; дайте ми кръст, мощи или наниз с броеници; дайте ми мантра, тайнство; дайте ми нещо; дайте ми поне каквато и да е само да би била магическа или механическа фигура, която би могло да докосна, да поддържа, да произнеса или да направя – и тогава всичко ще бъде хубаво“.
Да се прилага този нереален критерий към АА би било също толкова нечестно по отношение на Общността, както това би било и по отношение на всякакво друго човешко заведение. Истинската свобода се заключава в осъзнаването и спокойното приемане на този факт, че СЪВЪРШЕН отговор може и да няма. В такъв случай за всеки човек остава да открива и споделя всичко онова, което работи за него.
В крайна сметка, убеден съм, че аз, както и много други хора избрах да остана в АА, защото само там ние можем действително да преживяваме истински опит на възстановяване. Само там ние можем да бъдем активна част от ежедневната борба на всички членове на Сдружението – борба, вървяща понякога добре, понякога зле, кога силно, кога слабо – но това е винаги стремежа да бъдем хора макар и немного по-добри, отколкото сме били вчера. Ако вие не сте алкохолик или не сте член на АА, то аз едвам ли не чувам, как вие говорите: „Този човек навярно е длъжен да разбира, че тази ежедневна борба върви и в други групи, и в други организации“. Естествено, аз разбирам това. Аз съм бил и оставам член на някои от тези групи и организации. Но само в АА аз съм способен да СПОДЕЛЯМ в тази борба с други до такава степен и в такава дълбочина, че това придава на живота ми ново значение. С всяка изминала година в АА, накъдето и да се обърна и на където и да погледна – тази просна дума „споделям“, като че ли все повече и повече става ключова дума, активизиращ фактор, най-голям катализатор.
Разбира се, както и всички най-големи блага, тези пламенност и сила, с която хората споделят един с друг, това усещане на един алкохолик от друг носи и съответстваща опасност. По някакъв тънък начин това удовлетворява и вездесъщата, вечно скрита потребност на алкохолика да излезе от основния поток и да се затвори в себе си. Да се научиш да заместваш групата (не е важно, колко тя е голяма) със собствения егоцентризъм е само частично възстановяване.
Възможно е АА винаги да брои в редовете си онези, които поради собствения си страх и собствената злоба биха искали да направят от АА подобие на духовно гето, нещо като смесен манастир, където алкохолиците се скриват и излизват раните си, размножавайки детски и защитни словца от типа „нормално пиещ“ или „алкаш“ и показвайки обвиняващи палци на тигрите „вън от там“.
На мен ми се струва, че е длъжен да настане ден, когато всеки алкохолик, в или извън АА, в края на краищата, ще седне заедно с враговете си. Когато той направи това, той ще бъде поразен от откритието, че е дошъл на сбирката на един човек – на самия себе си. Денят, в който алкохоликът в АА осъзнае, че враговете му са вътре в него, че тигрите, всъщност са породени от неговия собствен разум и растат в неговото собствено подсъзнание – това е денят, когато за него АА става това, което, както на мен ми се вярва, са го замислили създателите му: полет в реалността.
Скоро след това, когато аз бях на МОЯТА сбирка с МОИТЕ врагове, на мен ми се случи да бъда в Сан Франциско, и аз реших да се повозя в едно от онези забележителни малки вагонтчента на зъбчатата железница надолу по Пауъл стрийт, по крайбрежната Рибарска корабостроителница. И там видях, как стана нещо странно и забележително. Всички пътници, пътуващи с мен във вагона надолу, излязоха навън, и не дочаквайки екипажа, го обърнаха и отправиха назад, в страната на дългия, стръмен склон, по който току-що се бяхме спуснали. И аз пропътувах с тях целият път назад – целият път към спиращия дъха вид на моста Златните врати. И тогава ми дойде наум, какво се е случило с мен – това, какво АА е било за мен и надявам се, че винаги ще бъде за другите: до смях простички, набързо построени, шумни, дрезгаво подрънкващи, но здраво, отчаяно любимо и радостно вагонче, помолило мен и останалите свои пасажери да го обърнем и самите себе си така, че всички да можем да се отправим нагоре по склона, от който се спускахме – там, където можем отново да видим мост; мостът към нормалния живот.
Днес, в случай че и аз мога да намеря някакво свое недоглеждане за АА, то ще бъде това, че ние още даже не сме започнали да проявяваме потенциала, скрит в последните 7 думи на Дванадесета стъпка: „да прилагаме тези принципи във всичките си дела“.
Не толкова отдавна до мен дойде, че когато и да е съм седял на сбирка на АА, аз никога се съм осъзнавал, че седя заедно с друг бял, друг американец или французин, мексиканец, евреин, мюсюлманин или индус, човек с черна или кафява кожа. Аз съм осъзнавал само това, че седя редом с друг алкохолик. И на мен ми струва дълбоко съществено, че това чувство на обичайна човечност аз съм го придобил с цената на значителни страдания и болки.
Длъжна ли е тази, с такъв труд придобита способност да разбираш и чувстваш другите, да бъде ограничена от стените на сбирките и членовете на АА? Или у мен остава възможността да взема всичко, което съм научил и на което съм се научил не само в АА, но и във всяка друга област и всяка друга дейност в собствения си живот, за да вдигна главата си и да заема законното си място в човешкото семейство? Мога ли аз там, във владенията Божии да знам, че не седя редом нито с друг бял, друг католик, друг американец, нито пък с франзуцин, мексиканец, евреин, мюсюлманин, индус, черен или смугъл, нито даже с друг алкохолик – и мога ли – Господи, моля – най-накрая да се върна в дома с всички войни и от дълбочината на душата си да кажа: „Аз сядам редом с друг човек?“
Дами и господа, кой се осмелява да анализира феномена, да прави диаграми удивително, да нарежда на лавици чудото? Отговор – само глупакът. Надявам се, че аз днес не съм бил такъв. Всичко, което се опитах да направя – е да ви разкажа за това, къде съм бил през последните 16 години и за някои неща, за вярата, в която аз отидох благодарение на своите пътешествия.
В близката неделя в църквата много от вас ще се зачетат в откъс от Евангелието на Матея, описващ времето, когато Йоан Кръстител се измъчваше в затворите на Ирод и научил за деянията на своя братовчед Иисус, отправил двама от своите ученици да Му кажат: „Ти ли си този, който трябва да дойде или ние трябва да чакаме друг?“ И Христос направил това, което Той често правел. Той не им отговорил прямо, но искал Йоан сам да реши. И Той казал на учениците: „Идете и кажете на Йоан това, което сте чули и видели: слепите виждат, куците ходят, прокажените се очистват, глухите чуват, мъртвите стават, нищите благовестват“. В детството ми, когато ме учеха на катехизис, ми обясняваха, че думата „нищий“ тук означава бедни не само в материален смисъл, но и „нищи духом“: тези, които са поразени от вътрешен глад и вътрешна жажда; и че думата „благовест“ буквално означава „хубаво известие“
Преди повече от 16 години четири човека – моят шеф, лекар, пастор и един приятел, вече напуснал този свят – действайки заедно и поединично, ме изпратиха в АА. Ако те биха ме попитали днес: „Кажи ни, какво намери?“, аз бих им отговорил това, което говоря на вас.
„Аз мога да ви разкажа само това, което съм видял и чул; струва ми се, че слепите проглеждат, куците започват да ходят, прокажените се очистват, глухите чуват, мъртвите се повдигат, а нищите духом – отново и отново сред най-дългия ден или най-дългата тъмна нощ – им носят хубави вести“.
И дай Боже, винаги така да бъде.
|
